Но преди да успея да кажа на Коул да излиза, заговаря баща му:
— Защо не седнеш при нас за десет минути? Отдавна не съм те виждал.
Залива ме облекчение, благодарна съм за подкрепата. Най-накрая чувам как Коул издиша и краката на един от високите столове в центъра на стаята изскърцват върху плочките, когато сяда пред чинията си.
Уверявам се, че фурната е изключена, вземам чашата си и сядам след бащата на Коул, като оставям празно мястото между тях. Пресягам се през плота и си вземам чинията.
— Е, как е работата? — пита господин Лоусън и аз предполагам, че говори на Коул.
Дясната ръка на Коул намира бедрото ми, докато използва лявата, за да вдигне бургера от чинията до устата си, аз поглеждам към баща му и виждам как очите му са фиксирани върху ръката на Коул, която ме докосва. Челюстта му се стяга, когато поглежда отново нагоре.
— Работа като работа — свива рамене Коул. — Но пък сега е по-лесно, след като времето се стопли.
Коул работи в строителството на пътища, откакто започнахме да живеем заедно преди около девет месеца. Откакто го познавам, е сменил много работи, но се задържа на тази.
— Мислиш ли си още за колеж? — опипва почвата баща му.
Но Коул само се засмива.
— Завърших училище с голям зор. Знаеш го.
Вдигам лимонадата към устните си и отпивам. Стомахът ми се е свил и в момента не ми се яде. Бащата на Коул дъвче, оставя бургера си в чинията и надига бутилката.
— Времето тече доста по-бързо, отколкото си мислиш — отговаря тихо, като че ли на себе си. — Едва не се записах във флота, когато разбрах… — Но се запъва и завършва: — Когато бях на осемнайсет.
Обаче мисля, че знам какво иска да каже. Когато разбрах, че ще ставам баща. Пайк Лоусън не изглежда достатъчно възрастен, за да има пораснал син, така че трябва да е бил много млад, когато се е родил Коул. На не повече от осемнайсет или деветнайсет. Което го прави на трийсет и осем? Плюс-минус няколко месеца?
— Просто не можех да си представя как ще се разделя със седем години от живота си — продължава той. — Но седемте години минаха доста бързо. Осигуряването на добро бъдеще иска полагане на усилия и отдаденост, Коул, но си струва.
— Струваше ли си за теб? — отвръща синът му и отхапва от бургера си, а ръката му леко стиска вътрешната страна на бедрото ми. Едва доловим жест, който обожавам въпреки покачващото се напрежение в стаята. Това е неговият начин да ми покаже, че е ядосан, но не на мен, и че не му е приятно, че вероятно се чувствам неудобно.
Бащата на Коул отпива от бутилката си и спокойно я оставя на плота, а тонът му става по-строг.
— Е, имах пари да ти платя гаранцията — отбелязва. — Последния път. И онзи преди него.
Хватката на Коул се затяга около бедрото ми и вратът ми внезапно се сгорещява. Приисква ми се да имах ластик за коса. В ума ми се въртят хиляди въпроси. Защо двамата не се разбират? Какво се е случило? Бащата на Коул ми се вижда нормален, доколкото съм го опознала, но Коул е издигнал стена помежду им, а баща му, изглежда, има точно толкова къс фитил, колкото и синът му.
С чийзбургер в ръка Коул изтиква чинията далеч от себе си, избутва стола си назад и се изправя.
— Ела при нас, ако искаш, скъпа. И остави съдовете. Аз ще ги измия след малко.
Отварям уста да отвърна, но се спирам и стискам зъби. Е, явно престоят ни тук ще е забавен.
Коул се обръща и излиза от стаята и след няколко мига чувам как входната врата се затръшва. Отвън се носят приглушени гласове, а някъде по улицата се чува клаксон, но в кухнята изведнъж е станало толкова тихо, че спирам да дишам. Надявам се Пайк Лоусън да забрави за присъствието ми.
Как, по дяволите, се очаква да живея тук? Не мога да вземам страна, ако ще се карат така.
Но Пайк проговаря, вече с по-мек тон:
— Няма проблем — казва, и аз виждам с крайчеца на окото си как обръща глава към мен. — Можеш да се присъединиш към него, ако искаш.
Обръщам глава, срещам погледа му, поглеждам го с лека усмивка и свивам рамене.
— Навън е горещо — казвам му.
Вече горя от напрежението тук.
Освен това приятелите на Коул не са мои приятели и отвън няма да ми е по-приятно.
— Съжалявам за това — казва събеседникът ми и отново се захваща с бургера си. — Няма да се случва често. Коул е добър в отбягването ми.
Кимвам, не знам какво да кажа. Усещам, че така или иначе няма да се задържа дълго тук. Вече се чувствам, все едно ходя по въже.
Насилвам се да ям, защото остатъците от бургерите няма да са особено вкусни утре. Отвън се носи музика, някъде в далечината се пробужда ръмженето на косачка, ароматът на трева ме удря в гърлото, довят през отворените прозорци, а обикновените бежови завеси в къщата на Пайк се веят от нахлуващия отвън вятър. По ръцете ми полазват тръпки.