— Осемдесетарска музика, а?
Прокарвам пръсти през косата си и пъхам телефона в задния си джоб.
— Аха, не се шегувах.
След миг поглеждам обратно нагоре и го виждам да се взира в мен с лека усмивка в очите.
Погледът му се отклонява встрани и той се навежда, за да вдигне едно от списанията ми „Къща и градина“, което е изпаднало от чантата ми върху кухненската маса, без да разбера.
— И ми викай Пайк — казва и ми подава списанието. — Не господин Лоусън, става ли?
Толкова е близо до мен, че стомахът ми се свива, не мога да погледна към него.
Вземам списанието и кимвам, неспособна да срещна погледа му.
Той се връща към миенето на съдовете, а аз се обръщам да си вървя, но спирам и го поглеждам.
— Не е нужно да го правиш, нали знаеш? — казвам му, като имам предвид съдовете. — Коул каза, че ще ги измие.
Виждам как тялото му се разтриса от смях, след което той се навежда да остави няколко прибора в миялната, преди да погледне отново към мен.
— И аз съм бил на деветнайсет някога — отвръща. — „След малко“ означава някога, но не е нужно да е тази вечер.
Изсумтявам, а раменете ми леко се отпускат. Така е.
Не знам колко пъти съм се събуждала с мивка, пълна със съдове. Разбира се, не съм доволна, че бащата на Коул върши неговите задължения, но го отхвърлям, защото не е мой проблем.
Стига да не ми се налага да ги мия аз.
— Благодаря — казвам и отивам до хладилника, за да си взема шише вода.
Но след това ми хрумва нова мисъл.
— Имаш ли други деца? — питам. Предполагам, че ще е добре да знам дали се очаква още хора да влизат и излизат от къщата.
Когато поглеждам към него обаче, челюстта му е стисната, а челото му е намръщено, което го кара да изглежда твърде сериозен.
— Смятам, че Коул щеше да ти каже, ако имаше братя и сестри, не мислиш ли?
Гръбнакът ми се изправя против волята ми. Тонът му е укорителен. Разбира се, че Коул би ми казал, ако имаше братя и сестри. Познавам го отдавна.
— Разбира се — отговарям бързо и клатя глава, като че ли съм била в мъгла и затова съм задала такъв глупав въпрос.
— Освен това никога не съм се женил — добавя, а адамовата му ябълка се тресе нагоре-надолу. — Да имам много деца от много жени, не е грешка, която бих искал да допускам.
Оставам неподвижна, загледана в него, и се чувствам зле. Коул е бил напълно непланиран и поне малко нежелан от родителите си тийнейджъри. Част от загадката за лошите им взаимоотношения започва да се изяснява.
Но оценявам и прагматизма му. Не е отнело твърде много време на младия Пайк Лоусън да осъзнае, че правенето на деца на случайни жени не е неговото нещо. Не бих искала да изпитам такива последици дори един-единствен път.
Той, изглежда, разбира какво е казал и как е прозвучало, защото застива и поглежда към мен, присвивайки очи извинително.
— Нямах предвид… това. Аз…
— Знам какво имаше предвид. Няма проблем.
Посочвам с палец назад и се оттеглям.
— Отивам да уча. Трябва да изкарам няколко кредита това лято, така че… лека нощ.
Той се обръща назад, зарежда миялната с препарат и я пуска.
— Благодаря ти още веднъж, че ни позволяваш да живеем мри теб — казвам.
Той ме поглежда.
— Благодаря ти за вечерята.
Но преди да изляза, пристъпвам към масата, където съм оставила да гори ароматна свещ. Трябваше да го попитам за това. Може да не обича изкуствени миризми в къщата си.
Навеждам се над масата, затварям очи, поемам си дъх и си пожелавам обичайното „Нека утре е по-добър ден от днес“. И я духвам, като почти веднага усещам острата миризма на дима от угасения фитил, изпълнила въздуха.
Винаги едно и също желание. С всяка свещ. Всеки път. Искам живот, от който никога да не ми се ще да си вземам почивка. Това е целта ми.
С изключение на клечката, която духнах в киното. Тогава си пожелах нещо различно.
Когато отварям очи, виждам, че Пайк ме наблюдава. После бързо се изправя и отмества поглед.
И когато напускам кухнята и се отправям към стълбите във всекидневната, оставям списанието си на масичката до дивана.
Сега вече някой живее тук.
Глава 3
Пайк
Събуждам се, а клепачите ми са натежали и примигват бавно, докато фокусирам тъмната стая.
Още не се е съмнало. Обикновено не се събуждам преди пет и половина. Защо съм…
Момент. Изръмжавам, отварям малко по-широко очи и забелязвам лекото сияние, танцуващо върху стената на спалнята ми.
Дъждовни капки. Ох, мамка му. Навън не е тъмно, а облачно.
Обръщам се по гръб и присвивам очи към тавана, докато чакам и се ослушвам. Чувам го почти веднага. Потрепването на капчици вода, отскачащи от улука навън.