Изпускам въздишка. Проклятие. Потърквам очи, за да се разсъня, преди да погледна към часовника на нощното шкафче. Пет и двайсет и пет.
Аха. Точно по часовник.
Спрях да разчитам на будилника още преди години, защото тялото ми свикна да се събужда по едно и също време всеки ден. Все пак още го навивам за всеки случай. Протягам се и го изключвам, преди да се е раззвънял.
Днешният дъжд наистина може да ни забави. Няма нужда да ходя на обекта в следващите час и трийсетина минути, но половината от хората ми вероятно ще се обадят, че няма да дойдат, като си мислят, че така или иначе няма да можем да работим цял ден, ето защо сигурно е най-добре да си остана в леглото.
Но това няма да се случи. Днес ще работим върху нещо — каквото и да е, — защото не ми се иска да избягвам киселото настроение и лошите погледи на сина си, ако остана вкъщи цял ден. По-добре да съм на работа.
Когато беше по-малък, всичко беше различно. Коул беше мой. Правехме разни неща заедно, говорехме си и той искаше да е край мен, но сега…
Тя се добра до него. Синът ми е единственото нещо, с което някой може да ме държи, и майка му определено знае как да го използва. Разиграваше го като пешка, докато той не повярва на всичко, излизащо от устата ѝ, и че тя е жертвата във всяка ситуация, а аз съм врагът. Тя не може да сбърка, а аз не мога да направя нищо правилно.
След известно време просто реших да го подкрепям. Накрая ще му дойде акълът и ще преодолеем тази пречка. Ще осъзнае лъжите ѝ, така че трябва просто да се държа. Няма значение колко търпение ще изхабя, нито колко ще се караме междувременно.
Поне Джордан се държи добре. Тя ще бъде желан буфер между нас.
Въпреки че бях страшно изненадан, когато разбрах коя е.
Затварям очи, полагам опакото на дланта върху очите си и отново си спомням онази вечер.
Беше забавно да се мотая с нея в киното. Отвръщанията ѝ, хуморът ѝ, фактът, че с нея може да се говори без усилие… Начинът, по който просто се отпусна до мен по време на филма — всичко беше толкова удобно и естествено, мамка му.
Начинът, по който ми се усмихваше…
Нямаше да я поканя на среща. Много е малка, освен това знаех, че си има гадже.
Но беше трудно да не обмислям тази идея поне известно време. Тя е готина.
И след това, когато разбрах коя е, едва не се ядосах.
Спомням си как я чух да говори по телефона, а аз стисках зъби толкова силно, че челюстта ме заболя, когато го осъзнах. Вбесих се, защото в онзи момент ревнувах от сина си. Ревнувах от всяко деветнайсетгодишно момче, което имаше шанс да бъде с нея.
Безупречната ѝ кожа и навиреното ѝ носле. Великолепната ѝ долна устна, в която се зазяпах, и мисля, че тя ме усети.
Начинът, по който наклони глава назад, подпря крака на седалката и просто седеше до мен.
Всичко изглеждаше лесно.
Но момичето на мечтите ми е забранено за мен. То принадлежи на Коул и е на деветнайсет. Няма начин.
Тя е хлапе и моите кратки, порочни мисли ще останат скрити в главата ми.
Телефонът ми започва да вибрира на нощното шкафче, протягам се, вземам го и поглеждам екрана.
Изпъшквам. Не сега.
Но все пак натискам зеления бутон, затварям очи и задържам телефона до ухото си.
— Малко ти е рано, не мислиш ли?
Линдзи, бившата ми, се засмива тихо, а знойният ѝ смях вече е добре усъвършенстван. Тази жена е свикнала да получава каквото иска, от всеки.
Или почти всеки.
— Не и ако още не съм си легнала — дразни ме тя.
Запазвам смеха за себе си. Някои жени, които млади стават майки, по-късно се чувстват, все едно са пропуснали младостта си, защото са поели родителските задължения твърде рано. Линдзи Кенмонт, майката на сина ми, не пропусна нищо. Нито деветмесечната ѝ бременност, нито Коул като малък можеха да я спрат.
— Как е той? — пита ме.
Отмятам завивките, надигам се в леглото, прехвърлям крака през ръба му и се прозявам.
— На топло, нахранен и в безопасност. — Потърквам скалпа си. — Засега това е всичко, което знам. — Но после добавям: — Изненадан съм, че нямаш нищо против, между другото.
— Затова ли им предложи да се преместят при теб? Защото не мислеше, че ще се случи наистина? — настоява тя. — Нямам против да живее при теб. Време е да поемеш някаква отговорност за него.
Време е да поема… боже. Смея се тихо и клатя глава, докато се изправям.
— Не искам да започвам деня си по този начин, Лин. Знаеш го. Какво искаш?
Тя замълчава за миг, после чувам как гласът ѝ се връща към първоначалния съблазнителен тон.