— О, знаеш какво искам.
Въпреки презрението, което изпитвам към нея сега, за мое неудоволствие кръвта се спуска надолу към слабините ми. Все пак двамата се забавлявахме. Едно време.
И тялото ми го помни.
Освен това скоро не съм си лягал с жена.
Но все още не съм достатъчно отчаян, за да ѝ позволя да ме използва. Още не.
— Така ли? — Стискам телефона между рамото и ухото си, докато вземам джинсите от пейката в долния край на леглото и плъзгам крака в тях. — Мислиш си, че съм готов да тичам при теб всеки път, когато скъсаш с някого, напиеш се и искаш секс?
— Защо не? — отвръща ми. — Без значение кой влиза в живота ти и кой излиза от моя, винаги има едно нещо, което правехме добре заедно, нали?
— Разбира се, Линдзи. — Не си правя труда да скрия сарказма в тона си.
— Е, нали не излизаш с никоя? — пита тя, но вече знае, че е така. — И не е като да не сме скачали в леглото от време на време през годините, за да изпуснем малко пара. Не си спомням някога да си имал възражения.
— Аха. — Въздишам тежко. — Нарича се „липса на други възможности“. Малък град и така нататък?
— Задник.
Засмивам се въпреки себе си. Трябва да ѝ го призная. Може да приеме почти всяка обида.
Истината е, че е права. След като скъсахме, когато Коул беше на две, все още се виждахме от време на време, но това, което казах аз, също е вярно. Сексът беше хубав, тя все още има страхотно тяло, а леглото беше единственото място, където не се мразехме. Но се връщах при нея само защото беше лесно. Всяка друга жена в града е нечия сестра или дъщеря и не можеш да се мотаеш край нея, без тя да очаква да получи пръстен в някакъв момент. А аз не бях готов за това. Не и след кашата, в която се забърках, след като станах баща на деветнайсет. Ако някога забременя друга жена, това ще е съпругата ми, а тя ще бъде такава, че да не мога да ѝ се наситя.
Освен това искам още деца. Винаги съм искал. Но на трийсет и осем — четиресет без две — най-вероятно Коул ще си остане единственият ми наследник. Твърде стар съм да започвам отначало.
— Хайде де — продължава да ме ръчка. — Какво имаш за губене? Знам, че си спомняш и че това, което си спомняш, ти харесва, Пайк. Помниш ли лятото, когато бях на седемнайсет? Най-хубавите ми спомени са оттогава.
Аха, но не и онова, което последва.
— Когато двамата го правехме под одеялото на дивана, а родителите ми спяха горе? — казва ми, като че ли не си спомням. — Знам, че все още си голям мераклия.
Кожата ми се сгорещява и замълчавам.
— Така че ела да ме изчукаш — завършва тя.
Колебая се само за миг, но после поклащам глава. Изкушаващо е. Тялото ми го иска. И ако трябва да си го призная, съм самотен, мамка му. Трябва само да забавя достатъчно темпото, за да го усетя. Има толкова много сутрини, в които мразя да се събуждам сам.
Но не. На гордостта ми ѝ е писнало да поема удар всеки път, когато тя си по мисли, че съм готов да изтичам при нея, щом ми свирне.
— Трябва да тръгвам за работа. — Затварям телефона, преди да имам шанс да помисля повече по въпроса, или по-лошо, да размисля. Пъхам мобилния в задния си джоб и отивам до гардероба, за да си взема тениска. Телефонът ми отново звъни.
— Много е досадна — изръмжавам и го вадя обратно.
Но този път виждам на екрана името на Дъч.
Вдигам и държа телефона до ухото си.
— Какво?
— Вали.
— Сериозно? Без майтап? — Хиля се и обличам тениската. — Ти си гений.
— Погледни навън.
Спирам, а всеки мускул в тялото ми внезапно се изопва. Проклятие. От тона му разбирам какво ми предстои да видя, но все пак отивам до прозореца и дърпам една от завесите, за да погледна към сутрешната буря.
— Мамка му.
Улицата е покрита от двете страни с бързеи от дъждовна вода, надпреварващи се към шахтите, а пяната се удря в бордюра, преди да потъне в канализацията. Самото платно е симфония от бял шум, капките отскачат от земята и капаците на колите, а дъждът е толкова плътен, че едва виждам отсрещните къщи.
— С момчетата ще се съберем в работилницата — казва ми Дъч. — Ще натоварим брезент и торби с пясък и ще те чакаме на обекта.
— Ще дойда след двайсет минути — отвръщам и двамата затваряме.
Хващам някакви чорапи от шкафчето, пъхам телефона обратно в джоба си и влизам в банята, за да си измия зъбите набързо, преди да изляза от стаята. Тръгвам надолу по коридора, подминавам празната стая, главната баня и след това затворената врата на другата стая, за която си припомням, че вече не е празна.
Но когато стигам до стълбището, сладък опияняващ аромат ме удря в носа, кара кожата ми да настръхне и спирам, за да го подуша. В стомаха ми се надига лек глад и целият потрепервам. Това момиче вчера изгаси свещичка. Да не би да е оставило друга да гори цяла нощ? Май ще трябва да си поприказвам с него. Не само че е опасно, ами и не си падам особено по цялата тази ароматерапия, от която тялото ти се подлъгва, че в къщата има боровинкови кексчета, когато всъщност няма.