После отново вземам чашата и термоса.
— Коул! — викам, готов за тръгване.
Таванът над мен изскърцва, чувам бързи стъпки. Следва тупване, преди вратата да се затвори, и разбирам, че най-накрая ще слезе по стълбите.
Хващам дръжката на вратата и поглеждам през рамо.
— Взех допълнително кафе. Можем да минем през някой ресторант за бързо хранене, ако искаш да хапнеш нещо.
Но не той се показва иззад ъгъла. Джордан е обута в тесни тъмносини джинси, навити на крачолите, и гуменки и връзва косата си на конска опашка, докато стиска под мишницата си жълт дъждобран.
Присвивам очи към нея.
— Къде е Коул?
— Той ъъъ… не се чувства добре — казва тя и облича дъждобрана си. — Ще дойда да ти помогна вместо него.
Не се чувства добре. Това код за махмурлук ли е?
— Няма проблем — казвам ѝ. — Стой тук. По-безопасно е. Благодаря ти.
Очите ѝ се стрелват нагоре, фокусират се върху мен, след това се присвиват.
— По-безопасно? — пита ме, сякаш току-що съм обявил, че отивам на педикюр. — Или просто се притесняваш, че ще прекараш повече време да ме държиш за ръчичка, отколкото в работа?
Опитвам се да запазя неутрално изражение. Доста е умна.
Е, да, съжалявам, скъпа, но е така. Поне Коул има малко опит — не много наистина, но все пак — от времето, когато ми помагаше през лятото и уикендите. Нямам нужда да се разсейвам и да обяснявам инструкциите си, вместо да ги давам.
— Ето какво ще ти кажа… — Тя закопчава дъждобрана, а милото ѝ държание бавно се сменя с все по-изпънати рамене. — Ако тази дамичка не може да понесе малко дъжд в косата или кал под ноктите, ще се върне в пикапа и ще те изчака там. Където е безопасно. Става ли?
След което повдига вежда, за да ме предупреди, че не си струва дори да се опитвам да споря.
Обаче аз не знам как да отговоря, защото умът ми е празен и не мога да си спомня защо държа термос в ръката си.
Поклащам глава, за да я проясня, и отварям входната врата.
— Хубаво. Качвай се в пикапа.
Проклетата буря дойде буквално изневиделица.
Винаги следя прогнозата за времето, защото понякога то определя дали изобщо ще можем да работим този ден, така че е важна. Особено през лятото.
Само че си мислех, че ще ни подмине и ще се отправи на север. Загасям двигателя и дръпвам нагоре ципа на якето си, присвил очи към предното стъкло. Пороят замъглява всичко отвъд него, но виждам оранжево петно и жълта каска да се носят на няколко метра пред нас и разбирам, че няколко от момчетата вече са тук.
Джордан слага качулката си, но не поглеждам към нея, за да ѝ кажа какво да прави. Може да следва примера ми, ако толкова иска да помага.
Скачам от пикапа, а тежките капки веднага започват да барабанят по главата и раменете ми и ме карат да се приведа инстинктивно, докато затръшвам вратата и изтичвам към сградата. Ботушите ми газят през локвичките, насочвам се към фирмения пикап, веднага отварям задната страна на ремаркето му и започвам да вадя торби с пясък, докато ръцете ми не се напълват. От едната ми страна се появява яркожълто и без да каже дума, Джордан повтаря действията ми, бързо се натоварва с още торби и ме следва около сградата до мястото, където ме чакат момчетата.
Оставям торбите, поглеждам през стоманената рамка на конструкцията и забелязвам непокрития палет с цимент на долното ниво. Мамка му. Девет души, включително най-добрият ми приятел, се взират в мен, чакайки инструкции. Вятърът навява дъжд от задната страна на панталоните ми и залепва плата за краката ми.
— Искам да наредите тези торби по целия периметър! — надвиквам бурята. — По три на височина! Разбрахте ли?
Момчетата бързо кимват.
— И покрийте онзи цимент, дяволите го взели!
Посочвам с брадичка непокрития палет, който в момента се прецаква от водата. Със или без дъжд, такива материали винаги трябва да се покриват, а някой е оплескал нещата по време на предната смяна.
Дъч, най-добрият ми приятел още от гимназията, насочва кафявите си очи някъде до мен и изражението му внезапно омеква. Поглеждам настрани към Джордан, чиято коса е прибрана в качулката на дъждобрана, но за щастие, тя не се задържа достатъчно дълго наоколо, за да се налага да я представям. Вместо това се отправя към пикапа и изважда още торби с пясък от ремаркето му, а аз се обръщам пак към Дъч, който ме наблюдава любопитно.
Само поклащам глава. Не сега. Не е странно, че гаджето на сина ми иска да ми се издължи, като помага в строителството, но е странно, че той не е тук с нея. Знае ли, че го е заместила, като ми помага тази сутрин? Кой мъж би бил доволен на такава размяна? Учил съм го да изпълнява задълженията си, по дяволите.