Или пък просто не е искал да идва с мен.
Трябва да направя нещо с него, но не знам какво. Цялата тази тактика да чакам и да видя какво ще стане, не работи. Коул има нужда от ритник в задника.
Момчетата се залавят за работа, мъкнат по три торби и ги подреждат около стените на сградата, а аз вадя сгъваемото ножче от кутията с инструменти в пикапа и започвам да режа правоъгълни парчета брезент, с които да увием рамката на първия етаж. Преди да се усетя, е изминал един час, брезентът е опънат и закрепен, торбите с пясък — подредени, а всички, освен мен, изглежда, са изчезнали.
Хвърлям ножа и телбода обратно в пикапа, затръшвам вратата и се оглеждам наоколо за Джордан.
Не съм я виждал от известно време. В стомаха ми се прокрадва съжаление. Трябваше да ѝ обясня поне някои неща за обекта. Сигурно не се ориентира добре. Лесно е необучен човек да се нарани тук.
Обикалям обекта и виждам, че всички торби са наредени както трябва, брезентът е все още непокътнат въпреки вятъра, а палетът с цимент е прилежно покрит. Чувам гласове и се насочвам към задната страна, веднага забелязвам Джордан, която помага да носят тежки рамки за прозорци към караваната, а едно от момчетата се грижи и те да бъдат покрити.
Тя се усмихва. Като луда.
Очите ѝ светят от вълнение и сякаш ей сега ще заподскача, за бога.
Да не би да се забавлява?
Качулката ѝ е паднала, опашката ѝ виси прогизнала, а няколко кичура коса са залепнали по лицето ѝ. Обувките ѝ също са подгизнали, а джинсите — кални, и слава богу, че не носи бяла тениска, защото дъждобранът ѝ не помага много за отпъждането на мъжките погледи от нея и така.
Поглеждам към Дейл, Брайън и Дони, които носят оборудване към караваната, хвърлят от време на време погледи към нея, усмихват се, после се обръщат един към друг и се смеят на нещо, което не мога да чуя.
— Побързайте — извиквам им, те се стряскат и се съсредоточават в задачата си.
Джордан се приближава към мястото, където съм застанал близо до сградата, и прикляква, за да подпъхне брезента под една греда.
— Значи ти си шефът, а? — Поглежда ме любопитно. Нещо в изражението ѝ е омекнало от сутринта насам. Изглежда по-щастлива. И по-спокойна.
Коул не ѝ ли е казал, че притежавам строителна компания? Говори ли изобщо за мен?
Стомахът ме присвива.
— Е, поне се опитва — шегува се Дъч, отговаряйки на въпроса ѝ.
Хвърлям му рязък поглед, но се усмихвам. Двамата обикновено се закачаме така, но ми се щеше задникът да не го правеше, докато сме на работа. Подрива ми авторитета, по дяволите.
— Мамка му! — внезапно възкликва Джордан.
Поглеждам обратно към нея и виждам дъждовната вода да тече по главата ѝ като водопад. Брезентът се е скъсал от горната страна на рамката и е излял цялата вода, насъбрана в гънките му. Тя се отмества от пътя на пороя и се протяга да го оправи.
Но не може да го стигне.
Приближавам се към нея изотзад, пресягам се, хващам го и го задържам на едно място, докато давам знак с брадичка на Дъч. Той кимва и отива отново да вземе телбода.
Джордан пуска брезента, изплъзва се между ръцете ми и отстъпва встрани, докато се кикоти.
— Добре ли си? — питам я.
Тя кимва, изтрива лицето си и изтръсква якето си.
— Аха. Май дъждобранът беше излишен, а?
Свеждам поглед към прогизналата тениска в морскосиньо, прилепнала към тялото ѝ, към всеки сантиметър от гърдите и корема ѝ. Част от хълбоците и корема ѝ се вижда под залепналата тениска. Кожата ѝ е безупречна, а извивките ѝ — прекрасни. Преглъщам буцата в гърлото си и бързо извръщам поглед.
Определено притежава тяло, което не помня деветнайсетгодишните да са имали, когато бях на тази възраст, но все пак е само на деветнайсет.
Освен това принадлежи на Коул. Не на мен. Не я зяпай повече.
Дъч се приближава и ми подава телбода и аз започвам да поправям брезента. Тя се връща под протегнатите ми ръце, слага под тях своите и се надига, за да подхване брезента, докато го закачам отново.
Нещо топло пропълзява под кожата ми, но аз го отблъсквам.
— Трябва ли ъъъ… да те прибера вкъщи? — питам. — Имаш ли занятие или нещо подобно днес?
— Програмата ни е лятна — отговаря тя и гледа нагоре към мен. — Този семестър имам само един курс, но той е утре. Обаче съм на работа в бара по-късно.
Чудя се как пътува дотам и обратно — или до колежа, — предвид че Коул започва деня в десет и не свършва работа преди шест. Колата ѝ не е в движение. Което ми напомня… Ще взема някои инструменти, които нямам вкъщи, преди да си тръгна. Ще се опитам да помогна на Коул да поправи фолксвагена ѝ по-късно през деня.