След още един час всичко е предпазено от дъжда, доколкото е възможно, оборудването е обезопасено и прибрано, а всички са прогизнали до кости. Разрешавам на момчетата да си вървят. Мразя да губим време, но летата са дъждовни и вече сме направили каквото сме могли.
По дяволите, днес не дойдоха и половината от тях.
Качвам се обратно в пикапа заедно с Джордан и събличам мокрото си яке, докато тя си закопчава колана до мен. Паля двигателя и чакам паркинга да се поопразни, преди най-накрая да тръгнем, и двамата мълчим.
Изведнъж става толкова тихо и осъзнавам, че през последните няколко часа дъждът е бил толкова силен, че не съм успявал да чуя ничий глас, освен ако не ми крещят. Нито пък движение с изключение на собственото си. Сега ушите ми инстинктивно търсят нещо, за което да се заловят.
Удрянето на дъжда по пикапа ми като гумени куршуми. Плъзгането на кожения волан под дланта ми. Плискането на дъжда под гумите, докато карам по магистралата, а двигателят ръмжи приспивна песничка.
Но все пак е толкова тихо.
Тя си поема дълбоко въздух през носа.
Дъждобранът ѝ проскърцва, когато плъзга ръце под бедрата си.
Чувам леко почукване и стрелвам поглед към пода, където тя потупва с кецовете си.
Облизва устни и аз потрепвам. Господи.
Пресягам се и пускам радиото. Имам нужда от разсейване.
Не знам защо съм така раздразнителен днес. Всъщност знам. Линдзи ми звънна на събуждане. Тя е последният човек, с когото бих искал да разговарям рано сутринта.
Бях толкова щастлив на възрастта на Коул и Джордан, забавлявах се с всичко, до което се докоснеха ръцете ми, без да ми се налага да мисля твърде задълбочено за решенията, които вземам. Но скоро след като срещнах Линдзи, получих сметката за цялата веселба. Направих дете на момиче, което почти не познавах. Патологична лъжкиня и жена, която манипулира така, все едно това е спортна дисциплина.
А когато си тръгнах, го оставих при нея. Коул изобщо нямаше шанс.
Разбира се, опитах се да я съдя за попечителство, но съдиите тогава виждаха майката като по-добрата опция, а тя знаеше как да спечели симпатиите им. Искаше Коул, защото Коул означаваше издръжка. И я получи.
Чувствах се като в затвора в края на всеки уикенд, когато трябваше да го връщам обратно при нея. Тя изопачава всичко и приложи същата тактика върху него. Когато стана на десет, заставаше пред нея всеки път, когато трябваше да ѝ кажа нещо, и аз винаги бях онзи, който бъркаше.
Когато стана на четиринайсет, вече не искаше да ме посещава всеки втори уикенд, а сега двамата почти не се познаваме. Дори не ми се обажда, освен ако не иска пари.
Разтръсквам глава, за да я проясня.
— Искаш ли да сложа касетка? — предлагам на Джордан.
Не срещам погледа ѝ, но виждам как завърта глава в моята посока.
— Касетка? Имаш предвид като в касетофон?
Погледът ѝ внезапно се отправя към стереоуредбата на колата и очите ѝ се разширяват, а лицето ѝ се озарява от изненада. Едва не се разсмивам.
Не го ли е забелязала по пътя насам?
— Това истински касетофон ли е? — изтърсва.
Протяга се, докосва старото радио на колата, като че ли е безценна ваза, и натиска Извади. Оттам излиза прозрачна касетка с бели букви, която никога не съм слушал.
Тя я изважда, задържа я в ръката си и прочита заглавието.
— „Гъне ен Роузес“. — Слага ръка пред устата си и изглежда така, все едно ще се разплаче. — О, боже.
Стрелва се към жабката, отваря я и се взира в подредените касетки.
— „Дийп Пърпъл“ — прочита — „Роулинг Стоунс“, Брус Спрингстийн, Джон Меленкамп, „Зизи Топ“…
След това забелязва нещо, което силно я впечатлява, защото се пресяга и изважда черната касетка на „Деф Лепард“.
— „Истерия?“ — възкликва, прочитайки името на албума. — Вече не го продават. Можеш да си купиш само концертната версия!
Вдигам вежди. Нямам представа какво му е интересното на това.
— Вярвам ти — казвам, леко развеселен от вълнението ѝ. — Пикапът беше на баща ми. Касетките също са негови. Просто така и не им дойде редът да го разчистя, след като той… почина преди няколко години.
През ума ми минава, че тя сигурно е първата, докоснала касетката на „Гъне ен Роузес“, след като той я е сложил в касетофона.
Тя връща поглед обратно върху колекцията.
— Е, предполагам, че това е хубаво — промърморва. — Очевидно си нямаш представа с какво разполагаш, и сигурно щяха да се озоват на дъното на кофата за боклук, за бога. Баща ти е бил готин.