Мерло. Надявах се на бяло вино, но съм сигурна, че Шел има нужда да се отърве от него. Сервираме го само когато има събитие навън и не искаме да изкарваме стъклените чаши.
Отвинтвам капачката и подушвам острата му миризма, без изобщо да усетя изисканите аромати, които сомелиерите долавят във виното. Няма и намек за дъб със „смел аромат на сладки череши“ и тем подобни. Разгъвам масичката и се възползвам от празния ред отпред, опъвам колене и подпирам кецовете си върху страничната облегалка между седалките му.
Оставям кутията, изваждам телефона от задния си джоб, в случай че Коул се обади, и го тръшвам на масичката до виното.
Но вместо това той се изплъзва от нея. Пада на пода между краката ми и аз свивам колене, за да го хвана, обаче те удрят масичката и отворената кутия вино се разлива.
Устата ми се отваря и изпъшквам.
— Мамка му! — прошепвам.
Какво, по дяволите?
Поставям крака обратно на пода, избутвам масичката встрани и се навеждам, докато опипвам наоколо за телефона си. Пръстите ми се потапят в разлятото вино и цялата бъркотия ме кара да потръпна. Поглеждам над седалките и забелязвам групата от трима младежи, намиращи се няколко реда надолу точно пред мен и на пътя на предстоящия виновалеж.
Изпъшквам. Страхотно.
Тънък слой пот охлажда челото ми. Изправям се и измъквам шала от чантата, за да си избърша пръстите. Не искам да го съсипвам, обаче не нося никакви салфетки.
Каква бъркотия.
Толкова за двучасовото бягство.
Оглеждам се за служител с фенерче, почти сигурна, че киното не разполага с такъв особено по това време на нощта, но единствената светлина, която имам, е от екрана, а подовете са тъмни.
След като не виждам служител, вземам шала и чантата си и отивам на следващия ред, където се навеждам и надничам под седалките за телефона си. Когато не го намирам, се премествам на следващия и след това на по-следващия, сигурна, че съм го чула да се плъзга далеч надолу. Тъй като седалките са разположени под наклон, може доста да се е отдалечил. Проклятие.
Отивам на следващия ред, оставям нещата си и заставам на колене и ръце, като се оглеждам наляво и надясно под седалките и опипвам с длани. Пред мен са застанали чифт дълги крака, обути в джинси, и аз вдигам поглед към мъжа, седящ на седалката отпред, с шепа, пълна с пуканки, застинала на половината път до устата му. Той гледа надолу към мен с вдигнати вежди.
— Съжалявам — прошепвам и прибирам косата зад ухото си. — Изпуснах си напитката и телефонът ми се плъзна някъде насам. — Може ли…?
Той се поколебава за кратко и после примигва, изправил гръб.
— Разбира се. — Отмества масичката встрани, става и изважда нещо от джоба си. — Заповядайте.
Включва фенерчето на телефона си, прикляква и осветява пода под седалките.
Веднага забелязвам телефона си под съседната на него седалка и го сграбчвам. Слава богу. Двамата се изправяме и раменете ми се отпускат. Сега не мога да си позволя нов. Прокарвам пръсти по екрана, за да се уверя, че не напипвам пукнатини.
— Взехте ли го? — пита той.
— Аха, благодаря ви.
Загася фенерчето, но после се протяга и обърсва с пръсти долната част на телефона ми и после ги поднася към носа си, за да ги подуши.
— Това да не е… — мръщи се — … вино?
Поглеждам надолу към пода и виждам, че е застанал по средата на локвата, която разлях три реда по-нагоре.
— О, боже. — Поглеждам нагоре към него. — Много съжалявам. Изцапах ли ви?
— Не, не, всичко е наред. — Той се засмива, а устните му се изкривяват на една страна, докато пристъпва извън разлятото. — Не знаех, че продават алкохол тук.
Вземам шала си и избърсвам телефона.
— А, не — казвам му тихо, за да не преча на другите в киното. — Тъкмо излизам от работа. Шефката ми го даде, за да… — поклащам глава, докато търся подходящите думи — … за да, ох, отпразнувам.
— Да отпразнувате?
— Шшш — изсъсква някой.
Двамата поглеждаме към човека два реда назад и далеч вдясно, който ни гледа кръвнишки с ъгълчето на окото си. Все още не са започнали нито трейлърите, нито филмът, освен това не се намираме на линията на погледа му, но предполагам, че му пречим. Пристъпвам встрани и се насочвам обратно към чантата си.
Мъжът, който ми помогна, взема напитката и пуканките си, а лекият аромат на душ гела му ме удря в носа.
— Ще мръдна встрани, по-далеч от локвата — казва той. Сяда няколко седалки по-надолу и поглежда нагоре към мен и после обратно към мястото, където седях, когато телефонът и виното ми паднаха. — Можете да се присъедините към мен.