Посочва седалката до себе си, вероятно осъзнал, че аз също съм сама тази вечер.
— Благодаря — казвам му. — Просто ще отида…
Не довършвам. Отдръпвам се и вземам чантата си, обръщам се, за да се върна на мястото си, когато виждам, че в киното влизат момче и момиче. Замръзвам, докато наблюдавам как се насочват наляво към задния ред от другата страна на залата и се тръшват на седалките.
Мамка му.
Джей Макейб. Единственото гадже, което съм имала преди Коул и което кара Коул да изглежда като принц. За нещастие, той все още обича да ме тормози, когато получи тази възможност, а аз нямам никакво желание да се занимавам с него тази вечер.
— Добре ли сте? — пита мъжът с фенерчето на телефона, когато не помръдвам. — Обещавам, че няма да ви свалям. Твърде възрастна сте за мен.
Поглеждам го, забравила Джей и момичето за миг. Твърде възрастна за него? Моля? Оглеждам високия му ръст, повече от метър и осемдесет, очертанията на мускулите под тениската му и жилестата му дясна предмишница, покрита изцяло от татуировки, изчезващи нагоре в ръкава. Виждала съм много мъже в бара, но той не прилича на никой деветнайсетгодишен, когото познавам. Трябва да е поне на колко? Трийсет?
Той изсумтява.
— Шегувам се — казва, а устата му се разлива в широка усмивка, която кара лицето ми да се отпусне малко. — Ако не искате да гледате филма сама, сте добре дошли да седнете до мен. Това е всичко, което имах предвид.
Стрелвам с поглед Джей и момичето с него, което и да е то, но внезапно група момчета нахлува през двойните врати и вдига голям шум, докато влиза в киното. Когато виждам, че Джей отлепя поглед от момичето и го отправя към суматохата, инстинктивно сядам до мъжа, защото не искам Джей да ме забележи.
— Благодаря — казвам на мъжа до мен.
Усещам присъствието на бившия си в киното и старите спомени си проправят път към повърхността на съзнанието ми, напомнят ми колко безпомощна му позволявах да ме кара да се чувствам някога. Искам просто една вечер, в която да не мисля за всичко това.
Облягам се и опитвам да се отпусна, но после хвърлям поглед с крайчеца на окото си и внезапно усещам близостта на непознатия мъж като пламтящ огън, невъзможен за пренебрегване.
Обръщам глава и го поглеждам с опасение.
— Не сте сериен убиец, нали?
Той пощипва веждите си и ме поглежда.
— А вие?
— Серийните убийци обикновено са антисоциални мъже, кавказки тип.
Добре изглеждащ мъж, при това сам-самичък тук? Хммм…
Той рязко вдига вежда.
— И изглеждат както всички останали — добавя с подозрителен тон, докато ме оглежда от глава до пети.
Светлината от рекламите на екрана играе в очите му и никой от нас не потрепва, но не мога да се сдържам повече. Започвам да се хиля тихичко.
Най-накрая му подавам ръка:
— Аз съм Джордан. Съжалявам за виното.
— Джордан — повтаря той, поема ръката ми и я стиска. — Необичайно име за момиче.
— Не съвсем. — Отпускам се на седалката, скръствам ръце пред гърдите си, вдигам колене и поставям крака в процепа между двете празни седалки пред мен. — Така се казваше любимата на Том Круз в Коктейл, не помните ли?
Веждите му се вдигат въпросително.
— Коктейл? — повтарям. — Филмът от 1988-а за талантливия барман?
— Да, разбира се. — Но погледът му е несигурен и изобщо не съм убедена, че знае за какво говоря.
— Харесвате ли осемдесетарски филми? — питам и посочвам към екрана, на който ще гледаме филма след малко.
— Харесвам страшни филми — уточнява той и ми подава пуканките. — Този е класика. А вие?
— Обожавам осемдесетте. — Вземам шепичка пуканки и слагам една в устата си. — Гаджето ми мрази вкуса ми за филми и музика, но аз не мога да им устоя. Винаги идвам, когато показват нещо от онова десетилетие.
Чувствам се неловко да споменавам така случайно за гаджето си, но не искам да създавам погрешно впечатление. Бързо поглеждам надолу към лявата му ръка, но за щастие, не виждам венчален пръстен. Би било неморално да седя тук с женен мъж.
Той обаче ме изглежда многозначително.
— Клуб „Закуска“ е любимият ви, нали? — подхвърля. — И всяко друго творение на Джон Хюс?
— Да не би да имате нещо против Клуб „Закуска“?
— Не и първите десет пъти, когато го гледах.
Устните ми се извиват в усмивка. Наистина често го дават по телевизията.
Той се навежда по-близо.
— Осемдесетте са ерата на екшън героя — изтъква, а дълбокият му глас е близък и приглушен. — Хората го забравят. Смъртоносно оръжие, Умирай трудно, Терминаторът, Рамбо…