— Жан-Клод ван Дам — добавям.
— Именно.
Прехапвам ъгълчето на устната си, за да не се засмея, но стомахът ми се разтриса и изсумтявам.
Той се намръщва.
— На какво се смеете?
— На нищо — отговарям бързо, кимвайки. — Ван Дам. Страхотен актьор. Много реалистични филми.
Не мога да залича смеха от лицето си обаче и той сбърчва чело, осъзнал, че нарочно говоря глупости.
Едва тогава чувам кикотене някъде зад себе си и обръщам глава през рамо към Джей, който е извърнал поглед от екрана и се навежда към момичето, а двамата вече се мляскат пред всички.
— Познавате ли ги? — пита мъжът до мен.
Поклащам глава. Няма нужда да знае за проблемите ми.
Замълчаваме и аз довършвам пуканките в ръката си, отпускам глава назад, докато гледам високия таван и античните златни арки пред себе си. Той седи до мен, а аз вдишвам и издишвам бавно въпреки силното туптене в гърдите ми.
Защо съм нервна? Заради Джей?
Не, дори не мисля за него в момента.
Хората си говорят около нас, докато чакат филмът да започне, но аз не мога да чуя какво си казват, пък и изобщо не ми пука. Чувствам топлина по кожата си.
— Е, какво учите в колежа „Дорал“? — пита ме той.
Поглеждам го изненадано. Как е разбрал къде уча?
Сериен убиец.
Но после той посочва към чантата ми на пода и аз виждам ключодържателя с емблемата на колежа, висящ от нея.
Да, разбира се.
Изправям гръб.
— Ландшафтен дизайн — отговарям му. — Искам да направя откритите пространства по-красиви.
— Това е прекрасно. Аз пък съм в строителството.
Отправям му полуусмивка.
— Значи искате да направите закритите пространства по-красиви?
— Всъщност не.
Засмивам се на нещастното изражение на лицето му. Явно работата му го отегчава.
— Правя ги функционални — поправя ме.
Обръща лешниковите си очи към мен, топли и пронизващи, но след това погледът му за кратко се насочва към устата ми и аз усещам пърхане в стомаха. Той бързо поглежда встрани, а аз свеждам очи и се опитвам да си поема дъх.
Прочиствам гърло, навеждам се, изваждам кутията с понички от чантата си, оставям я на масичката, отварям я пред себе си, после вдигам капака.
Сладкият аромат веднага ме удря в носа и стомахът ми изкъркорва.
Поглеждам назад към прожекционния прозорец и се чудя дали филмът ще започне скоро, защото ги пазех за него, но сега умирам от глад.
Усещам очите на мъжа върху себе си, поглеждам към него и обяснявам за поничките:
— Имам рожден ден. В допълнение към виното шефката ми е взела единствената торта, която продават в ресторанта за бързо хранене.
Вземам една и се облягам назад, като поставям крака обратно на страничната облегалка пред себе си.
— Смятате да изядете всичките шест понички? — пита той.
Заковавам се със сладкиша на няколко сантиметра от устата си и го изглеждам кръвнишки.
— Това отвращава ли ви?
— Не, просто се чудех дали бих могъл да получа една.
Усмихвам се и махвам към кутията да се почерпи.
Той взема тази с обикновената глазура и аз не съм сигурна дали е, защото не си пада по финтифлюшки, или иска да запази специалните понички за мен, но и в двата случая това ми харесва. Облягам се назад и ям, но не мога да се въздържа да не си открадна поглед към него от време на време.
Кестенявата му коса е светла, а очите му изглеждат сини, зелени или лешникови в зависимост от това каква светлина ги осветява откъм екрана. На овалното му лице има едва набола брада, носът му е остър, а погледът ми е привлечен от начина, по който се свива ъгловатата му челюст, докато дъвче. Има съвсем леки бръчки около очите, така че може би е над трийсетгодишен, но може и да са заради работата на открито. Той е висок, силен, здрав и загорял, а очите му внезапно се стрелват настрани, като че ли е усетил, че го зяпам. Обръщам поглед отново напред.
Проклятие.
Всичко е наред, нали? Нормално е да намирам другите хора за привлекателни. Случва се. Имам предвид, че Скарлет Йохансон е привлекателна. Това не значи, че ме интересува.
Отхапвам още веднъж от поничката, а погледът ми отново се стрелва встрани, привлечен от ръцете му и различните татуировки по тях. Черни зъбчати колела и болтове като някакъв роботски скелет и разни племенни татуировки, които показват, че наистина е дете на деветдесетте, и едва забелязвам очертанията на нещо, за което си мисля, че е джобен часовник, изглеждащ така, сякаш се опитва да се откъсне от кожата му. Прилича на шарения без определена тема, но работата е прекрасна. Чудя се каква ли е историята им.