Отхапвам още веднъж, а розовата глазура и захарните пръчици в цветовете на дъгата изпращат електрически сигнали до задната част на челюстта ми и ме карат да искам да натъпча цялото нещо в устата си наведнъж.
— Знаете ли, всъщност много ми се искат ребърца — казвам, докато дъвча, — но поничките са много хубави.
Той се разсмива, гледа ме и се усмихва.
— Какво?
— Нищо. Просто сте… — Той поглежда настрани, като че ли търси подходящите думи. — Просто сте един вид интересна или… нещо такова. — Поклаща глава. — Съжалявам, не знам какви ги приказвам. — След това изтърсва: — Сладка. — Като че ли току-що си е спомнил. — Имам предвид, че сте сладка.
Стомахът ми се обръща, а топлината залива бузите ми, като че ли отново съм в пети клас, когато беше такъв комплимент момчето, което харесваш, да ти каже, че си сладка. Знам, че има предвид личността ми, а не външния ми вид, но ми харесва.
Той изяжда поничката и отпива от безалкохолното си.
— Е, на колко сте? — пита. — Двайсет и три, двайсет и четири?
— Аха, и на толкова ще стана.
Издишва със смях.
— Деветнайсет — отговарям накрая.
Поема си дълбоко дъх и въздиша, а погледът му е устремен много далече.
— Какво? — Изяждам последната хапка и изтупвам ръце една в друга, отпускам се и облягам глава обратно на седалката.
— Пак да съм толкова млад — замечтава се той. — Сякаш беше вчера.
Е, на колко може да е? Едва ли е бил на деветнайсет толкова отдавна. Преди десет години? Може би дванайсет?
— Бихте ли променили нещо в живота си, ако можехте да се върнете назад? — питам.
Той се усмихва напрегнато и поглежда със сериозен поглед надолу към мен.
— Нека ви кажа нещо… Малък съвет, става ли?
Слушам и гледам нагоре към него, а погледът ми е преплетен с неговия.
— Бягайте, все едно ви гони дяволът — казва ми.
А?
Трябва да е забелязал объркването на лицето ми, защото продължава:
— Времето ви подминава като куршум — обяснява, — а страхът ви дава извинението, за което копнеете, да не правите нещата, които би трябвало. Не се съмнявайте в себе си, не умувайте твърде много, не позволявайте на страха да ви попречи, не бъдете мързелива и не базирайте решенията си върху това колко щастливи ще направят околните. Просто дерзайте.
Гледам го втренчено и за нещастие, това е всичко, което мога да направя. Искам да се усмихна, защото сърцето ми се пръска и усещането е приятно, но ме изпълва и чувство, което не мога да определя. Като че ли десетки различни емоции ме обливат едновременно и всичко, което мога да направя, е да дишам плитко и накъсано.
— Добре — прошепвам му.
Не съм сигурна дали това, което каза, е онова, което искам или имам нужда да чуя, но усещам, че раменете ми се изправят и брадичката ми се повдига с готовност. Колкото и кратко да продължи това усещане, сега съм малко по-смела, а той е новият ми герой.
Виждам как изважда кутийка и запалва клечка кибрит, а огънчето гори ярко. Забива я в една от поничките, а розовата глазура, която Шел ми е взела, защото знае, че е любимият ми цвят, блести ярко на светлината ѝ. Чувствам как сърцето ми се стопля от този жест.
Свалям крака, навеждам се напред, затварям очи и си пожелавам онова, което е в главата ми, след което духвам пламъка.
Но не си пожелах онова, което си пожелавам обикновено. Умът ми внезапно се е опразнил и не си спомням всички неща, от които се нуждая и които искам точно сега извън киното. Само единственото, за което мога да се сетя.
Двамата се облягаме и се настаняваме удобно и всеки от нас си взема по още една поничка, докато светлините най-накрая изгасват и обкръжаващият звук ни удря от двете страни на залата.
Пред следващите деветдесет минути ядем и се смеем, а аз крия лице на няколко пъти, когато знам, че се задава нещо. От време на време подскачам сепната и се смея, когато той го прави, защото изглежда засрамен. След известно време забелязвам, че съм склонила глава към него, а той също е подпрял крак върху празната седалка пред нас и е облегнал глава назад, така че и на двамата ни е съвсем удобно. Дори не ми хрумва да запазя определена дистанция.
Не гледам много филми с други хора. Не съм свикнала просто да седя мълчаливо в компанията на някого другиго. Програмата ми невинаги се съчетава добре с тази на Коул, сестра ми Кам вече няма свободно време, а повечето от училищните ми приятелства не продължиха след завършването преди една година. Хубаво е да има с кого да се помотаеш.