Когато започват да текат финалните надписи, не съм сигурна, че си спомням по-голямата част от филма. Но отдавна не съм се чувствала толкова отпусната. Смях се, усмихвах се и се шегувах, забравила за всичко, случващо се извън киното. Имах нужда от това. Вече изобщо не ми се прибира вкъщи.
Започват да палят лампите и аз бавно се облягам на седалката, свалям крака на пода и преглъщам буцата в гърлото си, докато поглеждам към него. Той също се обляга, но едва среща погледа ми.
Ставам, прехвърлям ремъка на чантата през главата си и си вземам боклука.
— Е, след няколко седмици ще дават Полтъргайст — обажда се той зад мен, надига се и също взема боклука си. — Ако ви видя, ще се постарая да седна по-нависоко.
Засмивам се тихо, като си мисля за виното. Двамата напускаме реда и се отправяме към вратите, а аз забелязвам, че Джей и дамата му не са на местата си. Сигурно вече са си тръгнали, но честно казано, отдавна забравих за тях.
Полтъргайст. Това значи ли, че ще дойде да го гледа? Дали това е неговият начин да ми го съобщи дискретно, в случай че поискам да се присъединя?
Но не, вече знае, че си имам гадже.
Не мога да не се замисля обаче, ако поради някаква причина с Коул не изкараме още един месец заедно, дали бих дошла в киното, знаейки, че той ще е тук?
Примигвам дълго и усилено, а отвътре ме залива вина, докато се влача нагоре по пътеката. Вероятно бих дошла. Няма много „добри партии“ в този град, а тази вечер се забавлявах. Този пич е интересен.
И изглежда добре.
Освен това има работа.
Трябва да го уредя с по-голямата ми сестра. За мен е мистерия как е останал толкова дълго извън обхвата на радара ѝ.
Излизаме през вратата последни, спираме във фоайето и изхвърляме боклука си.
Поглеждам нагоре към него, а сърцето ми прескача един удар, когато го виждам да стои уверено на силната светлина пред мен. Очите му са лешникови. Определено лешникови. Преливащи в зелено към външната страна на ирисите.
Косата му е оформена с минимално количество гел и е дълга точно колкото да прокараш пръсти през нея. Спускам поглед към гладката му загоряла шия, но не мога да видя дали има разлика в тена под яката на тениската. Целият ли е така почернял? В главата ми се появява неканен образ как кове и мъкне дървесина по без тениска и аз…
Затварям отново очи и поклащам глава. Иха, страхотно.
— Ъм, по-добре да се връщам — казвам му и хващам ремъка на чантата си. — Надявам се, че гаджето вече ме чака в бара, за да ме вземе оттам.
— Бара?
— „Граундърс“? — отговарям и си мисля, че сигурно познава мястото. Той е един от трите бара в града, макар че повечето хора предпочитат „При бедния Ред“ или стриптийз клуба пред дупката, в която работя. — Свърших работа по-рано днес, неочаквано, обаче той трябва да ме прибере с колата, а не можах да се свържа с него. Но пък може вече да е там.
Мъжът отваря вратата и я задържа, за да мина първа, после тръгва след мен.
— Е, надявам се да сте прекарали добре рождения си ден, въпреки че е трябвало да работите — казва.
Тръгвам наляво към „Граундърс“, а той свива надясно.
— И благодаря, че ми правихте компания — казвам му. — Надявам се, че не съм ви развалила гледането.
Той ме поглежда за миг, дишането му става по-тежко, а по лицето му преминава измъчено изражение. Накрая поклаща глава и отклонява поглед.
— В никакъв случай — отвръща.
Следва миг на тишина и двамата бавно се отдалечаваме, но никой не обръща гръб на другия.
Мълчанието се проточва, разстоянието се увеличава и накрая той вдига ръка и ми помахва, преди да пъхне и двете си ръце в задните си джобове.
— Лека нощ — казва ми.
Известно време просто го зяпам. Аха, лека нощ.
След това се обръщам, а стомахът ми се завързва на възел.
Дори не го попитах за името му. Би било хубаво да го поздравя, ако го срещна отново.
Обаче нямам време да умувам, защото телефонът ми звъни, изваждам го от джоба си и виждам името на Коул, изписано на екрана.
Спирам на тротоара и вдигам.
— Здрасти, в „Граундърс“ ли си? — питам го. — Ей сега идвам.
Само че той не отговаря и аз спирам, викам го по име:
— Коул? Там ли си?
Нищо.
— Коул? — казвам по-силно.
Обаче разговорът прекъсва. Опитвам се да го набера пак, но чувам глас зад себе си.
— Гаджето ви се казва Коул? — пита мъжът от киното. — Коул Лоусън?
Обръщам се и виждам, че се приближава към мен.
— Аха — отговарям. — Познавате ли го?
За миг той се поколебава, като че ли се опитва да приеме нещо, после протяга ръка и най-накрая се представя: