— Аз съм Пайк. Пайк Лоусън.
Лоусън?
Той замълчава за миг, после добавя:
— Баща му.
— Какво? — Издишвам.
Баща му?
Устата ми се отваря, но отново я затварям и поглеждам към мъжа с нови очи, когато най-накрая осъзнавам чутото.
Коул е споменавал баща си между другото — знам, че живее наблизо, — но от онова, което ми е известно, двамата не са близки. Впечатлението ми от кратките споменавания на Коул изобщо не отговаря на човека, с когото си говорих в киното тази вечер. Вижда ми се свестен.
И с него се общува лесно.
Освен това изобщо не изглежда достатъчно възрастен, за да има деветнайсетгодишен син, за бога.
— Баща му? — казвам на глас.
Той ми се усмихва кратко и аз разбирам, че той също не е очаквал такъв развой на нещата.
Чувам как телефонът вибрира в джоба му, той го изважда и поглежда екрана.
— Ако сега звъни на мен, значи е загазил — казва, взирайки се в телефона. — Искате ли да ви закарам?
— Къде?
— До полицейското управление, предполагам. — Той въздиша, вдига и ме повежда нанякъде. — Да вървим.
Глава 2
Джордан
— Не мисля, че това е добра идея — казвам на Коул и изваждам щайгите за мляко, подредени в багажника на колата му. — Чувствам се като използвачка.
Гаджето ми изпъва устни в странната си усмивка, от която се вижда само лявата страна на зъбите му.
— Тогава какво ще направиш? — Той поглежда нагоре към мен, плъзга сгъваемата ми чертожна масичка към себе си и я вдига. — Ще се върнеш при родителите си?
Сините му очи са подпухнали вероятно заради липсата на сън и двамата се насочваме към стълбите, водещи към верандата на къщата на Пайк Лоусън, и оставяме багажа си там.
Новият ни дом.
Последните няколко дни бяха откачени, изобщо не мога да повярвам, че този човек му е баща. Какъв е шансът? Иска ми се да се бяхме запознали по различен начин. А не по пътя към полицейското управление в два часа през нощта, за да приберем сина му — гаджето ми — от ареста.
— Хайде де, нали ти казах — отвръща Коул, докато върви към колата за още багаж. — Баща ми сам предложи да отседнем при него. Ще му се издължим, като помагаме с къщната работа, което ще ни позволи да съберем пари за нов апартамент. По-хубав апартамент.
Аха. А колко хлапета се връщат обратно вкъщи със същата цел, а вместо това остават още три години? Баща му би трябвало да е наясно в какво се забърква.
Ще положа всяко възможно усилие, но Коул не може да спестява пари. Нанасянето в нов апартамент с депозит — който изгубихме в предната квартира заради малки повреди на килимите — и сметки за плащане ще ни струва доста. Когато се сдобием с такъв, Коул може да помага с плащането, но вземането и подреждането му ще паднат на моите плещи.
Минаха три дни от срещата с Пайк Лоусън в киното. Когато взехме Коул, се върнах вкъщи, за да видя, че апартаментът е напълно опустошен. Явно се е опитал да ми организира купон за рождения ден късно вечерта там, но приятелите ни — или по-точно неговите приятели — не са ме изчакали, за да започнат да празнуват. Към единайсет всички вече са били пияни, пицата е била изядена, но хей, бяха ми запазили парче торта.
Трябваше да се скрия в банята, за да не заплача пред тях, когато видях състоянието на жилището.
Явно на купона е започнал бой, съседите са се оплакали от шума, Коул си е отворил устата да възразява и полицията го е прибрала заедно с един от приятелите му, за да се поохладят. Мел, хазяинът, ни каза направо, че му е писнало от Коул и той трябва да си върви. Аз бях добре дошла да остана, но нямаше никакъв начин да плащам за всичко сама. Не и след като изразходих всичките си спестявания, за да му помогна да си поправи колата миналия месец.
Слава богу, че този път ченгетата го пуснаха без гаранция, защото нямах откъде да изстискам стотачка, още повече пък двайсет и пет стотачки.
— Ти си му син — напомням на Коул и вземам лампата си, една от големите вещи, които не дадохме на съхранение, защото бащата на Коул вече е обзавел една от стаите за гости. — Но да остана и аз, а той да плаща всички сметки? Това изобщо не е честно.
— Е, не мисля, че ще е честно да се лиша от това — закача ме той с дръзка усмивка, придърпва ме към себе си и увива ръце около тялото ми. Пускам лампата и се усмихвам на игривостта му, въпреки че не се чувствам съвсем в настроение. Отдавна не съм се отпускала за достатъчно дълго, та да забравя как стресът ни мачка на всеки ъгъл. От дълго време не сме се усмихвали един на друг и вече не ни се получава естествено.