Спомените й бяха прекъснати и тя отново се върна към реалността, когато копитата на коня, впрегнат в каретата, зачаткаха по калдъръма при влизането в малкото село След. От двете страни на пътя се виждаха цветя, окъпани от роса.
Тейла беше затаила дъх и жадно поглъщаше с поглед всичко, което й беше добре познато и близко. Над селото се извисяваха кулите на старата църква, къщите и магазините изглеждаха като сънени в този час от деня — слънцето едва докосваше прозорците им със своите живителни златни лъчи.
Тейла се приближи до прозореца и посочи към върха на църковната кула.
— О, Ян, погледни! — извика тя и въздъхна. Той се приближи към нея и наклони глава, за да може, да види какво сочи. — Виждаш ли часовника? Преди години той спря за няколко месеца, но го поправиха. — Погледна към Ян, докато каретата минаваше покрай църквата. — Знаеш ли, повече ми харесваше, когато не работеше — каза тя. — Защо трябваше отново да ни връщат времето?
Ян се усмихна. Взе ръката й и я задържа.
— Мисля, че разбирам чувствата ти — каза той. — Безвремието е така подходящо за Котсуолдс. Изглежда, сякаш времето е спряло в цяла Англия.
— Знаех, че ще разбереш — отвърна Тейла и се наведе да го целуне. После погледна отново през прозореца и сърцето й лудо заби. Скоро. Скоро щеше да бъде пред къщата на родителите си.
— Каза, че чичо ти Джеръми се е преместил в къщата на родителите ти, след като те починали — обърна се към нея Ян, когато видя нетърпението, с което се взираше през прозореца, докато каретата минаваше покрай по-малки и явно бедни къщи от другата страна на селото. — Каза, че е вдовец и че сам се грижи за Виада.
— Да, вдовец е и сам се грижи за Виада — повтори Тейла. С мъка преглътна — не искаше да плаче. Спомените я притискаха като тежък товар. — Да, той живее в дома от моето детство — размърда се Тейла на седалката. — Виждаш ли, така той намери място спокойно да прекарва нощта. Неговото жилище не беше богато.
— Казваш, че неговото жилище — започна Ян, но спря, когато Тейла, която отново погледна през прозореца, този път извика.
— О, не! — отвори вратата и скочи от каретата, преди тя да е спряла. — Не може да бъде! Боже господи, къде е Виада? Къде е чичо Джеръми?
Ян скочи от каретата и отиде при нея. Прегърна я и я обърна с лице към себе си.
— Не можеш да отидеш там — каза той и се намръщи. — Стените, които още стърчат, са отслабени от огъня и може да се срутят върху теб.
По бузите на Тейла се стичаха сълзи.
— О, Ян, всичко, което беше скъпо за мен и за моите родители, беше в тази къща — хълцаше тя. — А сега не е останало нищо. Нищо не е оцеляло в този огън — обзе я страх. — А може би и Виада е загинала тук. Или… или моят чудесен чичо.
Ян я придърпа още по-близо и я притисна към себе си.
— Ще разберем как е станало това и къде са сестра ти и чичо ти — успокои я Ян. — Не мога да повярвам, че сестра ти е загинала в огъня, нито пък чичо ти. Както виждаш, някои от стените още са здрави. Това означава, че огънят не е бил така опустошителен. Тези, които са били вътре, са имали време да излязат.
Тейла внезапно пребледня.
— Боже мой, Ян, това сигурно е работа на Пол Хатуей. Сигурно той се е разпоредил да изгорят къщата. Човекът, който е изпълнил заповедта му, сигурно е пристигнал с кораб точно преди нас. О, боже, Ян, Пол постигна това, с което ме заплашваше толкова пъти! — Изтръгна се от прегръдката му и се затича към останките от къщата. — Трябва да проверя! — викаше тя. — Трябва да потърся сестра си!
Тейла! — викаше Ян, като тичаше след нея. — Спри! Не отивай там!
Но тя не го чуваше. Навлезе в овъглените останки, повлече се из развалините, без да се интересува от праха, който полепваше по дрехите й и влизаше в обувките й. От всички страни се издигаха порутени стени, а миризмата на изгорено дърво дразнеше носа й, лютеше на очите й.
Тя се наведе и започна да разравя пепелта, по бузите й се стичаха сълзи.
— Виада! О, Виада!
Сянката на Ян падна върху нея, когато той се наведе и нежно я изправи.
— Трябва да дойдеш с мен — каза строго той. — Ще потърсим отговор някъде другаде. Не се рови тук. — Погледна към стената. — По дяволите, Тейла, тук не е безопасно. Внезапно се чу силен глас.
— Тейла, ти ли си?
Тя се извъртя и избърса очите си, като размаза пепелта по лицето си. Душата й се стопли, когато позна Ричард Хатън, най-добрият от съседите им.
— Мистър Хатън? — извика тя и се изтръгна от ръцете на Ян. Отиде при мъжа и го попита отчаяно. — Мистър Хатън, кажете ми как се случи това? Къде е сестра ми? Къде е чичо ми?