Мистър Хатън беше плешив, нисък и набит. Той въздъхна и погледна към руините зад гърба на Тейла.
— Успокой се, Тейла! — каза той и се намръщи. — Сестра ти и чичо ти са живи. А всичко, което мога да ти кажа за пожара, е, че, изглежда, е започнал, когато върху дрехите на простира са хвръкнали искри. Мога да кажа, че сестра ти и чичо ти са се устроили, но чичо ти още е зает с пренасянето си. Сигурен съм, че ако пообиколиш малко улиците на След, ще го откриеш.
— Благодаря на Бога, че са добре — каза Тейла и се поотпусна. — Благодаря ви, сър. Благодаря!
Мистър Хатън погледна подозрително към Ян.
— Виждам, че с тебе е един млад мъж — каза той. — Не ми казвай, че моята малка Тейла вече е лейди и се е омъжила.
Тейла избърса сълзите си и се усмихна, като погледна към Ян. Запозна го с мистър Хатън ги остави сами. Тейла тъжно погледна руините.
— Бих искала, ако мога, да намеря библията на майка ми или поне кошницата й за шиене, която винаги беше пълна с красиви разноцветни кълбета конци. — Гласът й секна. Като се поуспокои малко, тя продължи: — Ако само можех да намеря нещо, с което да си я спомням. Или каквото и да е от миналото ми. Каквото и да е, то ще бъде за мен като съкровище. — После се обърна към Ян: — Ян, бях права, когато казах, че няма нищо вечно. Това се отнася и до любимата ти къща, подслон, убежище от детството. Човек би очаквал те да се разрушат от времето, но не и от пожар. Не е честно, Ян.
— Но трябва да си спокойна вече за това, което най-много те безпокоеше — опита се да я успокои Ян. — Сестра ти и чичо ти са живи. И пожарът не е избухнал по заповед на Пол.
— Трябва да открия сестра си и чичо си — каза Тейла, обърна се и тръгна към каретата. Но на пътя й падаше сянката на една от оцелелите стени. Тя се взря в нея и въздъхна. — Чудя се… — и като повдигна полата си, се затича обратно към руините. Ян не помръдна. Този път не искаше да се меси. Изглежда, беше открила нещо от своето минало.
Но какво? Какво очакваше да открие? Очевидно всичко, което може да гори, беше изгоряло.
Убедена, че ще открие нещо, Тейла коленичи в праха до стената, без да се замисля, че ще изцапа роклята си. Беше развълнувана, докато търсеше с поглед малка дупка, която тя и сестра й бяха открили преди години в мазилката, докато си играеха с куклите на пода в тяхната стая до тази стена. След като я бяха открили, пъхаха там най-различни неща, които бяха решили, че са тяхна тайна и бяха уверени, че никой нямаше да ги открие.
Това, което бяха решили да крият там, бяха бележки една към друга, в които разкриваха тайните си. Беше се превърнало в игра, която продължи много години. Едно след друго пъхаха там сгънати листчета и така съхраняваха тайните си.
Тейла започна да чопли с пръсти мазилката, която след пожара се ронеше като пясък. Дъхът й секна, когато само след секунди разкри отвор, в който бяха останали непокътнати от огъня купчина хартии.
Ръцете й затрепериха, тя се пресегна и ги взе. Изтощена от силните емоции, седна в праха и започна да разтваря листчетата едно след друго — мастилото едва личеше, времето беше накарало спомените от детството да избледнеят.
Тя остави своите листчета настрани и започна да чете тези на Виада, като преоткриваше любовта на сестра си — и, о, толкова много знаци на сестринска обич, че изпадна почти в агония от болката, че все още не знаеше къде е.
В една от бележките прочете, че сестра й още на осем години се е влюбила в едно момче от хора, същото момче, към което Тейла изпитваше симпатии на шестнадесет години.
Но много по-късно откри какво значи истинска симпатия и страст…
— Тейла, какво правиш? — чу внезапно гласа на Ян зад гърба си. — Какво четеш? Господи, погледни на какво е заприличала роклята ти — сложи ръце на раменете й. — Мисля, че е време да тръгваме, скъпа, преди да решиш никога повече да не се сбогуваш с миналото си.
Тейла го погледна. Лицето й беше изцапано с пепел. Тя му подаде бележките и каза:
— Никога няма да ми се налага да се сбогувам с миналото си, тъй като голяма част от него е тук, в тези бележки.
Изправи се и се опита да поизтупа роклята си, но се отказа, като разбра, че е безсмислено. Това, което откри, я беше успокоило. Сякаш Виада беше близо до нея и надничаше над рамото й, смеейки се, готова отново да напъха друга бележка в дупката.
— Боже, тези бележки са писани от теб и Виада! — възкликна Ян, който набързо беше прочел някои от тях. — Как ги откри? Как е възможно да не са изгорели?
Тейла взе ръката му и го поведе бързо към каретата.