— За мен беше удоволствие — каза изчервилата се Айва и се поклони.
Тейла постави ръце на огромния си корем и се засмя, когато усети ритането на бебето.
— Айва, ако нямаш нищо против, измий чиниите, докато аз събера яйцата — каза Тейла. — Нуждая се от малко свеж въздух. Това постоянно гадене ме изтощава.
Айва забърза след нея.
— Мисля, че трябва да си легнете — настоя тя. — Ще подишате чист въздух, като отворите прозореца на спалнята си.
Тейла отвори вратата, пристъпи напред и пое дълбоко въздух.
— Айва, остана само един месец от бременността ми и не възнамерявам да го прекарвам в леглото — възрази Тейла. — Докторът казва, че разходките ми няма да увредят детето. Чувствам се зле, като лежа в леглото, а това вече ми омръзна.
— Тейла! — примоли й се Айва. Но когато Тейла взе кошницата за яйца и тръгна към курника, се отказа, поклати глава, после сви рамене и се върна обратно в кухнята, като се зае с миенето на чиниите. Затананика си една весела мелодийка. Беше щастлива, че най-накрая има дом и някой, който истински се грижеше за нея. Месеците, през които Тейла отсъстваше, бяха най-дългите в живота й.
Но ето, че Тейла е тук! — Всичко беше чудесно!
Тейла беше останала без дъх, когато най-накрая стигна до курника, Въпреки че беше към десет часа сутринта, слънцето беше вече напекло, но в стопанската постройка беше тъмно и студено. На тавана й беше натрупано сено. Под него от едната страна бяха яслите на конете, а от другата — курникът. Тейла се пресегна към един фенер и го запали. Понесе го към мястото, къде го някои от кокошките още носеха.
Изведнъж изтръпна от страх, когато с крайчеца на окото си забеляза някакво движение. Някакъв мъж стоеше в тъмния ъгъл. Тя се обърна, за да види кой е, а сърцето й лудо заби.
— Кой е там? — попита тя, а устните й пресъхнаха. — Какво правите там?
Мъжът не помръдна. Тейла не виждаше лицето му. Бавно вдигна фенера и въздъхна с облекчение.
— О, Кенет, ти ли си? — ката тя и се успокои. — Защо се криеш така? Изплаши ме.
От сянката излезе Кенет Озиър. Не се усмихваше Младежкото му лице излъчваше нещо зловещо. В погледа му се четеше злоба.
Тейла забеляза, че в ръката му проблясва револвер.
— Кенет, какво правиш с това оръжие? — попита тя, а гласът й отново потрепера. Пристъпи леко назад. — Какво става с теб, Кенет? Защо правиш това? Мислех, че си приятел, Ян те подслони тук. Той ти даде работа.
— Ян не знаеше, че съм по-добър като разбойник — каза Кенет и се ухили. — Мисля, че съм пропуснал да му кажа, че преди да ме вземе на работа, съм бил разбойник — пристъпи крачка напред. — Учудена ли си? А? Знаеш ли, не съм онзи благороден млад мъж, какъвто мислеше, че съм?
— Ти си разбойник?
— Да, един от най-добрите — похвали се Кенет.
— Не мога да повярвам! — възкликна Тейла. — Как може Ян да не знае за това?
— Защото ме мислеше само та едно безгрижно момче — отвърна Кенет сърдито и се изплю. — Само преди няколко месеца Ян се забавляваше, като ми се подиграваше пред всички в кръчмата на Джо. Винаги ще помия обидите му. Сега ще ми плати за това!
— И през цялото време изглеждаше толкова мил и благороден, а си чакал удобен момент да отмъстиш за тези обиди? — попита Тейла, като се учуди, че имаше куража да му зададе този въпрос. Беше превъзмогнала страха за себе си и бебето.
— Не само за това — отвърна Кенет и се приближи още към нея. — Направих сделка с Пол Хатуей, а аз държа на думата си.
— Пол Хатуей? — извика Тейла и изпусна кошницата. — За какво говориш? Какво е искал Пол от теб?
— Плати ми добре, за да те убия — каза Кенет, като дишаше тежко. — И ето ме, тук съм. Платили са ми добре за това и е време да го направя. Само проклетото ви пътуване до Англия ме забави. Не мота да чакам повече.
— Кенет, не… — промълви уплашената Тейла и сложи ръце върху корема си. — Помисли за детето ми, Кенет, не за мен. О, боже, Кенет, остави детето ми живо!
Изведнъж се чу глас.
— Хвърли пистолета, Кенет! Веднага! Иначе ще те застрелям в гърба, копеле такова!
Тейла уплашено се извърна и видя висок непознат със зелени очи. Олюля се, но се задържа, а ръцете й останаха на стомаха, сякаш искаше да предпази още нероденото си дете.
Кенет, който позна гласа, застина на място.
— Ридж Уагнер — произнесе името му. — Чудех се къде се криеш досега и ето те, готов да ми попречиш в последния момент. Предупредих те, Ридж, не заставай на пътя ми!
— Кенет, дори бях забравил за съществуването ти преди няколко дни, когато се сетих за едно предложение на Пол Хатуей, което той ми направи точно преди да умре — каза Ридж спокойно. — Тогава му отказах. Но се сетих, че може би е направил същото предложение на някой друг, толкова алчен, колкото и аз, и за кого, мислиш, се сетих? За теб, разбира се.