Ян погледна към Кенет.
— Да върви по дяволите! — изръмжа Ян. — През цялото време е мислел как да те убие. Но защо нищо не съм забелязал?
— Защото винаги беше така мил и услужлив — отвърна Тейла. — Ян, всички ни направи на глупаци. Бил е и в бандата на Пол Хатуей. Искаше да ме убие не само защото са му платили за това, но и защото си му се подигравал някога в кръчмата на Джо.
Ян присви очи и се помъчи да си спомни.
— Но това беше невинна закачка — отвърна Ян. — И през цялото време е замислял жестоко отмъщение? Дори е бил член на бандата на Пол? — поклати глава и въздъхна с облекчение. — Е, вече всичко свърши.
— Да, благодаря на Бога, че свърши — допълни Тейла и също въздъхна.
Ян я погледна право в очите.
— Наистина ли? — попита я той. — Вече се чувстваш добре, нали? Пребледняла си.
Тейла му подаде фенера и прихвана стомаха си с две ръце, когато я присвиха внезапни болки.
— Не, Ян, не съм добре — каза тя изнемощяло. — О, боже, целият този страх и вълнението… Контракциите започнаха, Ян.
Ян примижа:
— Но, Тейла, има още един месец!
— Не, няма, скъпи — отвърна Тейла, а болките станаха още по-остри. — По-добре ми помогни да се добера до леглото. После изпрати някого за лекар.
Ян я прегърна и й помогна да се добере до къщата.
— Спокойно, скъпа — окуражаваше я той. — Просто… спокойно.
— О, Ян, страхувам се — отвърна Тейла. — Ами ако е прекалено рано? О, Ян, ако е рано?
— Да гори в ада Пол Хатуей! — прокле Ян. — Може наистина да успее да отмъсти. Ако нещо с детето ни се случи…
Тейла изохка. Болките отново я присвиха.
Слънчевата светлина се прокрадваше през дантелената завеса. По това време Тейла обикновено се разбуждаше и планираше деня си. Но този нямаше да бъде обикновен, нормален ден. Болките, които терзаеха тялото й, превърнаха нощта безкрайна.
Док Рейли стоеше от едната страна на леглото й, Айва — от другата, а Ян — при нозете й. Докторът отстрани Ян и пъхна ръка в родилния канал. Най-накрая почувства бебето.
— Напъни, Тейла! — каза той, като обхвана главата на бебето. — Напъни още веднъж и бебето ще излезе.
Уморена и изтощена, Тейла прехапа долната си устна, когато нова болка я прониза. Събра всички сили и се напъна, не можа да повярва, когато най-накрая чу радостен вик, който се изтръгна от Ян, и скоро след това и първите викове на тяхното дете.
— Бебето ми! — извика тя, като облиза пресъхналите си устни, и протегна ръце към доктора. — Моля, покажете ми го!
Док Рейли почисти бебето, пови го в меко одеяло и го сложи в обятията на Тейла. После избърса челото си с ръка.
— Беше безкрайна нощ! — каза той. — Всичко, от което имам нужда сега, е чаша силно кафе.
Излезе от стаята, но Ян и Айва останаха и се усмихваха на Тейла.
— Скъпи, виждаш ли? — каза тя, като побутна края на одеялото. — Родих ти син.
Сълзи се стичаха по бузите на Ян, когато той коленичи до леглото, протегна ръката си и докосна меката бузка на сина си.
— Нашият син — каза той, сякаш гледаше някакво чудо. После се засмя. — Мисля, че най-накрая трябва да сме благодарни на Пол Хатуей.
— Защо, Ян? — попита Тейла.
— Защото заради него ще се радваме на сина си един месец по-рано — отвърна той през смях. — Каква съдба, а?
— Да — отвърна Тейла и се усмихна. — Чудесен обрат на съдбата.
— А сега трябва да дадем име на сина ни — каза Ян и помилва сина си по челото.
— Ян, баща ми щеше да бъде много щастлив да има внук — каза Тейла. — И още по-щастлив, ако внукът му носеше неговото име. Може ли да го наречем Чарлз Едуард? Може ли, Ян?
— Това е чудесно име — отвърна Ян. — Боже, радвам се, че не искаш да го наречеш Ян Лейвъри младши. Един Ян Лейвъри в това семейство е достатъчен.
— Ами, може би не — отвърна Тейла. — Бих искала да наречем втория си син Ян. Моля те, кажи ми, че си съгласен!
Ян изпъшка, наведе се над нея и я целуна по устните.
— Скъпа, както и да наречеш следващите ни десет деца, няма да ти противореча — отвърна той шеговито.
Тейла разтвори широко очи.
— Нашите… следващи… десет? — възкликна тя и се разсмя заедно с него.
Айва се приближи.
— Може ли да подържа Чарлз Едуард? — попита тя. — Или мислите, че е много малък?
Ян се изправи. Взе сина си от Тейла и внимателно го подаде на Айва. Тейла никога досега не беше виждала Айва така сияеща. Тя изхълца развълнувана при тази гледка.
ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ВТОРА
Две години по-късно
Щата Вашингтон, Сиатъл