После си спомни, че през нощта беше чула, да вали. Дъждът беше стопил снега.
— Честита Коледа, любов моя!
Гласът на Ян я накара да се обърне. Затича се към него и протегна ръце да се хвърли в обятията му, но видя, че той държи нещо зад гърба си.
— Донесъл си ми подарък? — попита тя с блестящи очи.
— Да — отвърна весело Ян.
— Дай да видя — каза закачливо Тейла и се пресегна към него.
Ян извади прекрасен букет от чудесни червени рози иззад гърба си. По тях като сълзи блестяха малки дъждовни капчици.
Тейла взе букета и го поднесе към лицето си, за да вдъхне сладкия аромат.
— Благодаря ти, скъпи — въздъхна тя. После го погледна. — Толкова са красиви!
— Да, красиви са — отвърна Ян и я прегърна. — Но не са по-красиви от теб.
— О, Ян! — каза Тейла, като едва се сдържаше да не заплаче от щастие. — Всичко вече е наред! Наистина всичко!
Ян взе розите от Тейла и ги остави на масата отстрани. Вдигна я и я понесе към леглото. После коленичи до нея.
— Рози след дъжд — прошепна той, като покри лицето й с целувки. — За мен те винаги ще бъдат символ на нашата любов — любов, в която вече няма никаква мъка.
Тейла потъна в прегръдката му и тя отново събуди в нея желанието…