— Да… обичам да говоря за тебе — каза той. — Един преуспял ловец — човек, който унищожава злото в зародиш. Какво ще кажеш за това описание, приятелю?
Очите на младия мъж проблеснаха. Той погледна над ръба на чашата си към Ридж, който повдигаше често своята към устните си и пиеше уискито сякаш беше чай. Бездомникът остави шишето си на тезгяха и се извини, когато се оригна леко, после блъсна чашата далеч от себе си, защото знаеше, че е пил достатъчно.
— Току-що се връщам от затвора на Аделаида, където оставих най-опакия човек, който съм срещнал досега в Австралия — каза Ян. Той си припомни как беше причакал това същество зад един ъгъл и как го беше хванал с ласото, сякаш беше животно. Но той в действителност беше нещо по-лошо. Този мъж беше убил поне двайсет невинни човека по черните австралийски пътища. — Отне ми няколко седмици, но, по дяволите, накрая хванах копелето. Прекарах много време в Шубраците — този път Лейвъри продължи раздразнено. — Проклетите престъпници винаги се спасяват с бягство по тези места. И като повечето преследвани животни, те се чувстват по-сигурно, събрани в хайка. Но този път проклетото създание яздеше само, затова ми отне по-дълго време да го хвана. Той струваше две хиляди паунда на правителството. Аз спечелих тези пари, приятелю, до последния шилинг.
— Представям си — кимна Ридж. Той знаеше, че когато Ян преследва някого, винаги го хваща. — Какво мислиш за ежедневните атаки на товарните и пътнически влакове? Нападат всеки трети или четвърти вагон. Животът на никого не е пощаден. Избиват хората, осакатяват ги.
— Да, знам — промърмори младият мъж. — Разбра ли кого обвиняват? Аборигените. Аборигените! Можеш ли да ми обясниш как някой би могъл да достигне до това заключение? С изключение на Хоуки, който е мой спътник, туземците вървят пеша. Те имат суеверен страх от язденето на коне. Тогава как, по дяволите, биха могли те да атакуват железницата? Влакът Оверландърс пътува със закрити вагони. Повечето пътници се движат с покрити коли за преселници. Дявол да го вземе, това са едни огромни, високи платформи, теглени от група млади волове, стигащи понякога до десетина. Аборигените нямат никакъв шанс, ако нападнат нещо толкова масивно. Всъщност, шансовете им са да бъдат премазани до смърт от младите бикове, които теглят тези коли.
— Разбирам това, което казваш — каза Ридж неспокойно и отново отпи от уискито.
— Правителството ме натовари прекалено много с преследване и залавяне на избягали затворници, за да имам възможност да се присъединя към армията и да помагам при опазването на влаковете. Подозирам, че атаките, в по-голямата си част, са дело на избягали затворници, които са се свързали с бандите на престъпниците. Важно е те да бъдат открити и заловени, преди да имат възможност да се включат в тези банди.
— Да, и аз мисля така — съгласи се Ридж, като в гласа му сякаш се промъкна нещо далечно и тържествено.
— Приятелю, казах ти неща, които трябва да обмислиш — засмя се Ян и постави ръка на рамото на мъжа. — Надявам се един ден да те превърна в квалифициран, преуспял ловец. Ти ще изоставиш скитането и ще станеш по-добър човек.
Лейвъри почувства удар от нечий лакът, докато в ляво от него сядаше нов посетител.
— Извинявай! — чу се един младежки глас, който бързо привлече вниманието на Ян и го накара да се обърне и усмихне дяволито.
— Сигурен ли си, че се намираш на подходящо място, синко? — подигра се той, като оглеждаше Кенет Озиър от горе до долу. — Обзалагам се, че мама все още ти бърше носа, нали?
Привикнал на такова дразнене и съзнаващ, че изглежда много по-млад от своите двайсет години, Кенет не обърна внимание на Лейвъри. Той постави една монета на тезгяха и я пързулна към бармана.
— Едно уиски — поръча той равнодушно.
— Синко, сигурен ли си, че не искаш да си поръчаш мляко вместо това? — продължи да се подиграва Ян, но съвсем незлобливо. Той искаше да се поразтовари след седмиците, прекарани в Шубраците. Може би това щеше да му помогне и да не мисли за Тейла. — Но ти не си нищо повече от едно хлапе, което се е пуснало от полите на майка си.
Очите на Кенет се присвиха. Той погледна към мъжа, а израза на лицето му се промени, когато го разпозна.
— Приятелю, мисля че твоята майка не те е възпитала в добри маниери — каза той с провлечен и ядосан глас. — А сега ме остави да си изпия питието на спокойствие или…
Очите на Лейвъри просветнаха заплашително.
— Или какво? — продължаваше да го предизвиква Ян, като се усмихваше леко. — Или ще ме извикаш на дуел?
Ридж сложи ръка на рамото му.
— Не мислиш ли, че това е достатъчно? — прошепна той. После погледна към Кенет. Очите им се срещнаха. — Остави го, Ян. Няма нужда да се започват кавги.