— Кой, Дейзи? — попита той глухо. — Кой дойде за нея?
— Пол Хатуей — въздъхна тя. Стопанката на „Оудъм“ знаеше, че тъй като младият мъж беше доста проницателен, той е чувал същите клюки за Пол, които я бяха накарали да се колебае дали да пусне Тейла с него.
Ян почувства студени тръпки по тялото си. За известно време той подозираше, че Хатуей е водач на банда престъпници, но въпреки това не бе успял да докаже, че той е нещо по-различно от един притежател на ранчо и благ, богобоязлив човек. Лейвъри беше непрекъснато зает да залавя избягали затворници и никога не бе имал достатъчно време да проследи престъпленията на този мъж.
Сега се чувстваше като глупак, задето беше направил такава груба грешка.
— Преди колко време заминаха? — попита Ян нетърпеливо. — Тръгвам след тях.
Очите на Дейзи премигаха. Тя нервно хвана ръце зад гърба си.
— Това едва ли ще ти е от полза — каза тя.
— Защо не, по дяволите?
— Защото в момента Тейла е вероятно госпожа Пол Хатуей — каза Дейзи, като потрепера, когато Лейвъри разбра истината и пребледня, зяпнал от изненада.
— Какво казваш? — не повярва на ушите си той.
— Намерението на Пол Хатуей беше да се ожени за момичето — каза Дейзи меко. — Но понеже в Шубраците няма проповедник, сигурна съм, че са се оженили още тук, в Аделаида, преди да се отправят за ранчото.
Младият мъж отчаяно заби пръсти в косата си.
— Не — промълви той, толкова тихо, че Дейзи не успя да го чуе. Като се проклинаше, че се е забавил прекалено дълго в кръчмата и че е бил прекалено страхлив, за да отиде и да говори с Тейла веднага, той се обърна и се втурна към вратата.
— Ян, съжалявам! — извика жената зад него. — Наистина, съжалявам. Ако знаех…
Ян не искаше да чуе останалата част от извиненията на Дейзи. Той излезе навън и бързо се качи на коня си. Това, че Тейла навярно вече бе станала госпожа Хатуей, нямаше да спре Ян. Той щеше да я спаси от живота, който скоро щяха да й наложат. Ако Пол Хатуей беше водач на престъпна банда, това значеше, че той беше само едно безсърдечно копеле. Такъв човек можеше да бъде всичко друго, но не и нежен съпруг.
— Хоуки, напред! — извика Ян, като дръпна юздите на своя жребец. — Трябва да спася една жена!
Конят на туземеца се стрелна покрай този на Лейвъри, докато препускаха през града.
— Какво имаш предвид? — попита той. Можеше доста добре да се изразява на английски, за което му бе помогнал Ян. — Не взе ли жена от „Оудъм“?
Младият мъж бързо обясни на спътника си какво беше разбрал от Дейзи.
— Хоуки, ние не можем да позволим Тейла да остане с Пол Хатуей. За бога, ние ще отидем в ранчото и ще я отвлечем!
Тъмните очи на аборигена бяха засенчени от плътни, тъмни мигли.
— Най-добре я изхвърли от живота си — каза той рязко. — Жените носят тъга в живота на мъжа. Все още ми е много тежко, заради жена ми и дъщеря ми.
Ян му хвърли разтревожен поглед.
Аделаида беше останала на много мили назад и Тейла се опитваше да забрави своето увлечение по красивия мъж, който я спаси, като се концентрираше върху красотата на тази нова страна. Неизброими разцъфнали дървета и храсти изпълваха сетивата й с наслада. Тя беше очарована от прекрасните цветове, от истинското шествие на великолепни форми, образуващи колаж от восъчни, мъхести и заострени повърхности. Пътническата кола, в която тя пътуваше, в момента следваше път, прокаран през стръмните хребети, покрити с високопланински ментови дървета. Извисяващите се нагоре евкалипти с разноцветно изпъстрена кора, растяха покрай бреговете на една топла, бавно движеща се река, която течеше недалеч от пътя. Едно странно зверче с човка, оформена като на патиците, и с козина като тази на бобъра, се промъкваше през храсталаците към реката. Едно мече коала, пухкаво малко животинче с очи като черни копчета, се беше залепило за един евкалипт и се угощаваше с неговите гладки, лъскави листа.
— Райска страна, нали? — каза Пол и извади Тейла от сладкия унес. Той й се усмихна предпазливо. — Сигурен съм, че намираш Австралия много по-прекрасна от Англия с нейния мрачен климат. Тук има слънчева светлина почти всеки ден, както и екзотични цветя и птици.
— Да, господине. Току-що започнах да забелязвам — усмихна се Тейла.
— Господине? — повтори думите й Пол и повдигна вежда. — Обръщаш се към мен с господине? Наричай ме Пол.
Момичето беше обхванато от паника, когато внезапно проумя, че тя и Хатуей бяха напуснали Аделаида, без преди това да са разменили женитбените клетви. Със сигурност никакъв свещеник не би се намерил далеч от града, който можеше да осъществи бракосъчетанието. Това отново събуди нейните подозрения към мъжа, на който се бе доверила.