— Пол, кога ще се венчаем? — осмели се да продума тя, но почувства как се вцепенява, когато той погледна към нея с леден поглед.
— Да се оженим? — Сега гласът му беше студен и без всякаква заинтересованост или загриженост. — Но, скъпа моя, никога не съм имал дори и най-малкото намерение да го правя.
Лепкав, неприятен страх сграбчи Тейла отвътре. Тя извърна очите си настрани от Хатуей и се загледа втренчено право напред, като не виждаше нищо и се боеше от всичко.
ГЛАВА ЧЕТВЪРТА
Изморена и объркана, Тейла се стовари на един стол в определената за нея спалня. Тя огледа навъсено стаята, когато остана сама. Не знаеше какво да очаква от предстоящите часове и дни. В по-голямата си част, пътуването от Аделаида премина в мълчание, особено след като Пол й разкри, че никога не е имал намерение да се жени за нея.
— Каква ли игра играе той с мене? — промълви тя на себе си, като потрепера при мисълта, колко лесно беше взета от този дяволски човек.
И все пак Дейзи Оудъм също му беше повярвала. А тя не изглеждаше от този тип хора, които биха предлагали невинни жени на нечестиви, зли мъже.
— Какво да правя? — прошепна Тейла. Беше доволна, че Пол поне й позволи да отиде в стаята си, когато пристигнаха в ранчото му. Тя го помоли за малка почивка. — О, как да постъпя?
Погледът й бавно се придвижи из стаята и тя почувства известно успокоение от обстановката, която беше приятна за окото, но я накара да почувства остро липсата на своята спалня в Англия. Силна болка, породена от усещането за самотност, я прониза. Тя винаги беше споделяла спалнята си със сестра си Виада. Поне докато родителите им не бяха умрели. След това техният свят се разпадна. Съдът се разпореди те да живеят с чичо си Джеръми, който беше толкова беден, че рядко имаше достатъчно пари, за да сложи храна на масата. Мизерните наследства, които получиха Тейла и сестра й, бяха твърде малки, за да издържат дълго време.
— Нищо не е същото след смъртта на мама и татко. Нито пък някога ще се оправи. Какво ли ни готви бъдещето, Виада? Коя от нас ще оцелее? Коя от нас ще бъде благословена да има деца? — момичето стисна ръката си в юмрук. — Най-вероятно — никоя.
Девойката тръгна да обикаля из стаята, като докосваше гладката полировка на мебелите. Леглото беше красиво резбовано и покрито с прекрасна кафява кадифена завивка. На лицевата дъска бяха подпрени пухкави възглавници. Една свещ огряваше със златистия си пламък стаята, докато гореше на медният свещник, който беше поставен отстрани до леглото. Огромен шкаф за дрехи се намираше в единия край на стаята, с медни ленти, които го опасваха, и с голям ключ, който стърчеше от него.
В далечния край на стаята беше отворен прозорец, а тънките прозрачни пердета леко се издуваха от вечерния ветрец. Имаше балкон с изглед към цялото ранчо и към реката Мърей, както и към пущинаците, които се намираха близо до къщата. Само един вътрешен двор и едно пасбище трябваше да бъдат прекосени, за да се достигне свободата…
Тейла рязко се обърна, изплашена, когато вратата на спалнята проскърца и се отвори зад гърба й. Тя замръзна на място, тъй като очакваше в стаята да влезе Пол. Но вместо него, влезе една красива аборигенка на възрастта на Тейла. В ръцете си носеше леген, пълен с вода.
— Това е за теб, да се измиеш — каза жената смирено на английски и остави легена до нощното шкафче, което се намираше до леглото.
Нетърпелива да получи отговор на въпросите си за Пол, младата жена отиде и застана до туземката.
— Името ми е Тейла Дрейк — заговори тя меко и се изненада от това, че жената изглеждаше толкова изплашена. Ръцете й трепереха, когато взе една кесия за къпане и сапун от чекмеджето на нощното шкафче и внимателно ги постави до легена с вода.
Изглеждаше така, сякаш я е страх да си тръгне. Тя се премести и предпазливо се загледа в Тейла с широко отворени очи, като дишаше тежко.
Младата англичанка се чудеше на какво се дължи уплахата й, тъй като не беше дала никакъв повод на жената да се бои от нея. Туземката беше облечена спретнато, в бяла памучна рокля с бяла яка, която обхващаше тънката й тъмна шия, а кафявата й коса бе сплетена в дълга плитка и се спускаше надолу по тесния й гръб. Тя притежаваше отличителните черти на аборигените. Веждите й бяха леко разрешени и разположени върху една кокалеста изпъкналост на челото й, устните й бяха плътни, а носа й плосък и широк. В нея имаше нещо невинно и екзотично красиво.
Тейла си пое дъх. При едно по-внимателно вглеждане, тя успя да види дълбоките рани, които прорязваха плътта на ръцете на жената, там, където ръкавите на роклята й свършваха, по средата между рамената и лактите й. Девойката посегна, за да ги докосне, но жената рязко се дръпна от нея и уплашено я погледна, сякаш очакваше да бъде ударена.