Младата жена разбираше защо тези хора бяха толкова нетърпеливи да напуснат кораба. Макар Австралия да имаше славата на далечно сметище, където се изхвърляше товара от престъпници на препълнените британски затвори, тя беше и място на надеждата, на мечтите. Заселници пристигаха ежедневно, заграбвайки пустеещата природа, която ги очакваше.
Подобно на по-голяма част от хората, които се намираха на кораба, пътуването на Тейла беше платено от собственика на този плавателен съд. Корабите компании изпращаха агенти по улиците на Англия да набират емигранти и плащаха комисионна за всеки осигурен пътник. Тези алчни собственици печелеха приличен доход от превоза на преселници, като ги натикваха като животни на корабите си и почти не ги хранеха. Месеците, прекарани в морето, бяха едно непрекъснато боричкане на хора, които се опитваха да получат достатъчно храна и прясна вода за пиене. Много от децата и възрастните хора бяха умрели от недояждане и изхвърлени през борда. Някой от тях още лежаха полумъртви в трюмовете, превърнали се в храна за плъховете.
Тейла беше щастлива, че преживя ужасното пътуване и сега се надяваше да си потърси работа като млекарка или прислужничка. При достатъчно късмет може би щеше да си намери и съпруг. Макар и отслабнала поради недостатъчното хранене през изминалите месеци, все още беше достатъчно привлекателна да привлече вниманието в Аделаида. Тя бе кокетна малка дамичка, а през последните години бюста й се оформи по начин, който караше мъжете да се обръщат след нея. Много хора я намираха хубава заради дългата до кръста кестенява коса и леко скосените сини очи с дебели, дълги мигли.
Да, тя беше щастлива да преживее пътуването и сега то й се струваше само няколко паунда. Ако се сдобиеше със съпруг, неволите й скоро щяха да свършат. А когато и обичната й сестра дойде тук, всичко щеше да се оправи — за пръв път след преждевременната смърт на нейните родители. Те бяха нападнати от някакъв крадец, който след обира ги беше промушил смъртоносно.
Внезапно един човек се блъсна в Тейла. Тя пое дълбоко въздух. Тълпата я притискаше още по-силно и неусетно я повдигна. Момичето пусна парапета и изтърва куфара си. Тя крещеше и се опитваше да сграбчи тези, които не й обръщаха внимание. Бореше се сякаш за глътка въздух. Когато пръстите й докоснеха някого, тълпата го изблъскваше надалеч от нея. Тогава неизбежното се случи. Почувства как се премята през страничната част на кораба и как сивата вода я погълна при падането.
Ударът за момент я зашемети. Тя се отпусна в дълбините на реката за кратко, защото недостигът на въздух, който почувства в дробовете си, я върна в съзнание. Като се бореше със замаяността, Тейла направи няколко отчаяни удара, които я извадиха на повърхността. Тя с усилие се движеше във водата като се задъхваше и кашляше. Брегът! Трябваше да стигне до там! Представяше си акулата, която можеше да я погълне цялата и се страхуваше да се огледа, за да види дали тя все още е там. Трябваше да се съсредоточи единствено в плуването до брега! Благодареше на добрия Господ, че баща й я беше научил да плува като дете!
Чувстваше се слаба и от уплахата й се свиваше стомаха, но намери сили да заплува към брега. Тейла усещаше погледите на множеството очи, които я наблюдаваха от доковете, но никой не се опита да й помогне. Очевидно хората бяха чували слуховете за това, колко бързо застигаше смъртта всеки, който сглупи да оспорва реката Торънс на човекоядните акули. И защо някой би си рискувал живота да я спасява? Тя беше една от неизброимите беззащитни жени, които напускаха Англия всеки ден, за да поставят едно ново начало в живота си в тази земя на надеждата.
Писъци, крясъци и викове, отправени към нея, накараха Тейла да спре да плува. Тя погледна въпросително тълпата. Вцепени се, когато различи пълния ужас в погледите им и видя, че жестикулираха и й сочеха нещо във водата зад нея. Думата „акула“, излетяла от тълпата, остави у Тейла усещането за удар с тъп инструмент през лицето. Знаеше, че няма нужда да се обръща, за да види хищната коварна риба. Изтръпнала, със затворени очи, Тейла очакваше зъбите на акулата. Момичето не почувства нещо, а и тълпата се смълча. Тогава се обърна бавно във водата и погледна зад себе си. Един вледеняващ, панически страх обхвана тялото й. Акулата беше толкова близо, че тя почти можеше да я докосне, ако протегне ръка. Най-странното беше, че рибата не се предвижваше към нея, за да я убие. Последва раздвижване и акулата се приближи още по-близо до момичето. Очите й гледаха Тейла предизвикателно, сякаш нарочно си играеше с нея. Младата жена не знаеше дали прави така с всичките си жертви. Колко дълго щеше да продължи играта, преди да отвори уста и да я превърне в закуска? Една минута? Две?