Тейла се засрами от мислите си, втурна се към нощното шкафче и духна свещта. Сгуши се в леглото под топлата завивка. После си спомни за млякото, което Пол беше донесъл, за да се отпусне и заспи по-лесно. Девойката се обърна на една страна и повдигна рамене. Млякото би могло да й бъде от полза, само ако беше топло. Беше стояло твърде дълго и сега със сигурност беше прекалено студено, за да й помогне.
— Козе мляко! — момичето направи кисела физиономия в тъмното. — И без друго, не изгарям от желание да го пия.
Очите й постепенно се затвориха. Неусетно Тейла беше отхвърлила завивката от тялото си. Меката лунна светлина очертаваше чувствените гънки на нейното тяло в цялата им дълбочина.
ГЛАВА ПЕТА
Тейла сънуваше и преживяваше чудните усещания на една целувка. Целувката на Ян. Той я държеше в обятията си, като я предпазваше срещу всяка злина. Тя издаде една лека, тиха въздишка, когато започна да се отдръпва от нея. Момичето му махна с ръце да се върне при нея, но нещо го теглеше надалеч… надалеч… надалеч…
Очите й се отвориха. Сърцето й биеше лудо. Макар че в съня й Ян се беше отдръпнал от нея, тя можеше да усети присъствието му дори сега. Тейла се подпря на един лакът и се загледа във френските прозорци, осветени от луната. Тръпка пролазваше през нея, когато мислите й се връщаха на мъжа, с когото се запозна в Аделаида.
— Защо не мога да престана да мисля за него? — запита се тя. — Трябва! Той ме забрави, нали така?
Изморена от борбата с желанието да заспи и спомените за Ян, тя стана от леглото и започна да обикаля из стаята. Приличаше на тигрица, затворена в клетка. Младата жена стисна твърдо челюст и извади един шал от сандъка до леглото и го уви около рамената си. Имаше нужда от глътка свеж въздух. Трябваше да се разходи, за да се освободи от чувството си за безизходица. Тя искаше да излезе навън, а ако някой от мъжете в ранчото й се изпречеше на пътя, нека да върви по дяволите!
В известна степен тя беше затворник в стаята си.
Като отвори вратата бавно, Тейла се огледа в слабо осветения от свещи коридор. Момичето се огледа, но не видя никого. Беше точно както предполагаше. Пол беше достатъчно самоуверен, да не постави охрана. Той знаеше, че само заплахата му е достатъчна, за да я задържи в ранчото му.
О, но ако не беше така!
Тя пристъпи боса и излезе от стаята си. После се придвижи предпазливо надолу по коридора, слезе по стълбите към първия етаж, след това се затича към вратата и я отвори със замах. Младата жена застана неподвижно за момент. Луната и звездите над нея сякаш я хипнотизираха…
Двама мъже се движеха в сумрачните сенки на нощта. Обикаляха покрай оградата, която се извиваше край пасищата.
— Приятелю, Хатуей така си прави играта, че ще попадне право в ръцете ни — каза Ян, докато омотаваше юздите на коня за оградата. Той наблюдаваше как Пол и неговите хора препускаха с голяма скорост надалеч от ранчото. — Готов ли си да заложиш, че копелето не е тръгнало да върши добро? Какво друго, в противен случай, би могъл да прави по това време на нощта?
— Хоуки тръгне след него? — изломоти аборигена, докато завързваше коня си до този на Ян. — Моето копие убие го бързо! — Не, Хоуки — Лейвъри погледна своя приятел с раздразнение. Той постави ръката си на кокалестото рамо на туземеца.
— Ние трябва да уредим нещата по най-тихия и мирен начин. Сигурен съм, че убийството на този човек ще разреши много от мъките на твоите хора, но после преследвания ще бъдеш вече ти.
— Пол Хатуей не носи добро — упорстваше аборигена с безизразен глас. — Той уби много от моите хора, когато за пръв път дойде в земите ми.
— По същия начин са постъпили и много други заселници. — Белият ловец си припомни касапниците, на които се беше натъкнал, когато пристигна за пръв път в Австралия, след като завърши колежа в Америка. Сега отново му призляваше, като си спомняше осакатените, обезобразени тела, които бяха покрити с мухи и други насекоми.
— Пол Хатуей пусна овце да се движат свободно на земите на моето племе — настояваше Хоуки, като английският му ставаше все по-точен тази вечер, а гневът му растеше. — Ние бяхме избутани в един ъгъл. Храната свършваше и ни оставаха две възможности — да убием овцете и на свой ред да бъдем погубени за това, което белите наричат борба с вредителите по реколтата и добитъка, или да нахлуем в територията на някое друго племе, търсейки храна и да рискуваме да бъдем изтребени за нарушаване на границите.
— И ти предпочете да поразяваш овцете на този заселник? В резултат на това много от твоите хора бяха избити.