— Това е така — потвърди аборигена и грабна копието си от едната страна на седлото, където винаги го държеше на сигурно място. — Убие много тази нощ. Хоуки пази тебе, докато откраднеш жената от къща.
— Ще се надявам да не дадеш повод някой да бъде убит — каза Ян и измъкна карабината си от кобура. — Това би означавало, че и двамата с Тейла ще бъдем в опасност. Аз се надявам да я измъкна, без да забележи който и да било.
Младият мъж подаде оръжието на туземеца.
— Но ако има проблем, приятелю, използвай това.
— Мое копие е добро — отвърна аборигена и се вкопчи в него. — То тихо. То смъртоносно!
С лявата си ръка Ян го измъкна от здраво стиснатите пръсти на Хоуки и пъхна карабината на негово място.
— Виж — обясни той. — И двете са смъртоносни. Може би твоето копие е по-тихото от двете, но аз вярвам повече в скоростта на куршума.
Той погледна гневно надолу към карабината.
— Оръжие на бели хора не е добро — противеше се туземеца и гневно гледаше карабината. — Това на аборигените е по-добро!
Ян облегна копието на оградата.
— Хоуки, научил съм те на много неща — младият мъж го гледаше неотстъпчиво. — И ти през повечето време беше схватлив ученик, но все още спориш с мен какви оръжия да използваме.
Той измъкна един колт и се увери, че е зареден.
— Вярвай ми. Аз ще взема моя пистолет, а ти си послужи с карабината, ако се появят неприятности, докато съм в имота на Пол Хатуей.
— Пушка и колт са пълни с шум като гръмотевица — спореше Хоуки. — Ще събудят дори мъртвите!
— Е, недей казва това, приятелю. Не бих стигнал чак до там — засмя се Ян. — Но, ако бъдеш поставен в такова положение, че да ти се наложи да го използваш, сигурно ще има повече от един човек, върху който да го употребиш.
— Това е добре — засмя се туземецът, а тъмните му очи светеха.
Лейвъри обхвана с пръсти горната пръчка от оградата и се облегна на нея с цялата си тежест. Той се взря в мрака по посока на къщата. Очите му се спряха на един балкон. Сърцето му заби бързо, когато Тейла пристъпи навън; Обляна в лунна светлина, с коса, развята от вятъра, тя изглеждаше като някаква богиня.
Само като си помислеше какво може да е имало между нея и Пол, Ян се изяждаше вътрешно. Те са имали предостатъчно време, за да изпитат удоволствията в леглото.
— Сигурен съм, че я пазят вътре в къщата — прошепна той повече на себе си, отколкото на Хоуки. — Вероятно даже пред вратата на спалнята й. Но да бъда проклет, ако се оставя това да ме спре.
Младият мъж се обърна и погледна спътника си в лицето, а ръката му беше поставена на пистолета, който се намираше в кобура, сложен на кръста му.
— Ти следи непрекъснато за каквито и да било движения във вътрешния двор — нареди той, като се усмихваше язвително. — Но аз действително не мисля, че има пазачи, за които да се безпокоим. Чувал съм приказки, че повечето от тези, които работят за Пол Хатуей, са тук само за да си вземат заплатите. Те не дават пет пари за това какво става. — Лейвъри погледна отново към къщата. — Готов съм да се обзаложа, че никой от тях не би рискувал живота си, само за да ме види мъртъв. По всяка вероятност, те биха погледнали в обратна посока, ако ме забележат.
— Хоуки идва с теб — каза аборигенът, като смело се отправи към оградата.
— Не. Ти ще бъдеш по-полезен тук. — Ян погледна през рамо към къщата. — От тази удобна позиция ти ще можеш да видиш всичко или всеки, който би могъл да бъде заплаха за мен. Знаеш какво да правиш.
Туземецът повдигна карабината и пробва да се прицели.
— Хоуки стреля, за да убива — смееше се той гърлено.
Лейвъри също се усмихна.
— Само гледай да си сигурен, че не стреляш по мен — пошегува се той и постави длани на оградата. След като се превъртя през нея, се спотаи ниско долу, от другата страна, като гледаше нагоре към луната. Тя беше единствения му истински противник тази нощ. Над него беше яркото сребърно полукълбо, а Южният кръст искреше подобно на огромна брошка на кадифения небосвод. Младият мъж се беше взирал в неизменната тъмнина на небето нощи наред, сякаш нещо осезаемо и непреодолимо приковаваше вниманието му. Но сега очите му бяха насочени към една девойка.
Времето напредваше.
— Ти стана рама-рама от желание към тази жена — сгълча го туземеца. — Когато я загубиш, както аз загубих моята, тогава ще видиш. Хоуки даже загуби дъщеря си! Това е твърде болезнено. Най-добре е да не поставяш жените на първо място, Ян.
— Рама-рама? Добре, приятелю. Наричай ме луд, а може би аз действително съм. Но трябва да направя това, което моето сърце ми подсказва не само за себе си, но и за Тейла. Не мога да й позволя да остане с Пол Хатуей. Тя е твърде сладка и невинна, за да живее с мъж, който има такава съмнителна репутация.