— Ти също го обучаваш и да отвлича хора? — просъска тя.
— Е добре, може би — подсмихваше се Ян. Той сгъна единия си крак и се облегна на него с цялата си тежест. — На каквото е необходимо, скъпа. На каквото е необходимо.
— Отведи ме обратно в къщата — нареди момичето, като трепереше под твърдия поглед на мъжа, внезапно осъзнала, че е облечена в тънка, ефирна дреха. Останала без защитата на шала, който падна по време на борбата, тя беше изцяло изложена на сребристата лунна светлина, която падаше върху нея и не оставяше нищо на въображението. Девойката се обхвана с ръце по неестествен и странен начин, а после ги отпусна до тялото си, съзнавайки, че без значение е какво щеше да направи. Тя не беше в състояние да се скрие от Ян и неговия приятел.
— Да те отведа обратно? Дума да не става! — отвърна мъжът студено, докато минаваше покрай нея, за да постави карабината си в кобура. — Най-добре ще е да тръгваме, ако не искаш да видиш няколко пушки в действие, и то едновременно, когато Пол открие, че те няма…
Ян пристъпи една крачка към нея и настойчиво се взря в очите й, като избягваше да гледа към пленителните извивки и вдлъбнатини, очертаващи се под тънките нощни одежди. Трябваше да опази сетивата си.
— Това ли е твоето желание, скъпа? — попита той, а гласът му беше мек и пълен със загриженост.
Тейла внезапно онемя, тъй като отлично знаеше какво точно иска. Тя копнееше за Ян! Да бъде с него завинаги! Но не можеше да му разкрие чувствата си.
— Просто ме остави да си вървя! — молеше се тя. Лейвъри я сграбчи за кръста и я повдигна върху седлото на своя жребец.
— Не — каза той хладно и яхна своя кон, като хвана Тейла през кръста, задържайки я пред себе си. — А сега ти предлагам да стоиш мирно, защото в противен случай можеш да паднеш така, че да те заболи повече, отколкото би подхождало на малкото ти хубаво дупе. Ще трябва да преминем доста път през Шубраците. Просто се престори, че си на пътешествие през тази прекрасна земя и разстоянието до селото на Хоуки няма да ти се стори толкова непоносимо.
Момичето пребледня.
— Ти ме водиш в село на аборигени? — възкликна тя.
— Това е нашата цел, скъпа — отговори Ян, като накара коня си да завие и препусне в силен галоп. Туземецът яздеше успоредно до него.
Желанието за борба беше напуснало Тейла. Тя въздъхна дълбоко и се облегна на мъжа, докато той караше през реката Мърей, която беше западната граница на Шубраците. Отвъд нея лунната светлина разкриваше една кафява мъглявина, през която се виждаха очертанията на планини, които се издигаха като стена на север.
Докато жребецът се движеше напред с лека игрива стъпка през необятните пространства земя, група бели пухкави облаци хвърлиха своя воал върху луната. Едно голямо червеникаво кенгуру изплашено изскочи от някаква сянка и изчезна.
Цареше дълбока тишина.
Ридж Уагнер се взираше в една малка схлупена къщурка, от чийто прозорец мъждукаше слаба светлина на лампа. Той хвърли фаса на цигарата си на земята и после го смачка стока на ботуша си. Огледа се внимателно наоколо и видя множество завързани коне. Очите му се спряха отново на сградата, от която идваше непостоянен слаб шум от говорещи хора. В ума си той прехвърляше думите на Ян, че Хонора е била отвлечена. Мъжът стисна зъби при мисълта, че тя вероятно беше продадена на незаконния пазар за роби. Ридж потупа своя револвер, който носеше само нощем, когато се присъединяваше към престъпната банда на Хатуей, пристъпи и отвори вратата на къщурката. Котешко-зелените му очи се свиха, когато погледна към Пол, който седеше на бюрото и сочеше нещо върху една карта, разстлана пред него. Хората му го бяха наобиколили и всички послушно гледаха и слушаха.
— Тази вечер акцията няма да отнеме много време — каза Пол, като сгъна картата и я постави в джоба на жилетката си. — Превозът на злато не е толкова добре охраняван, че да осуети нашата атака. — Той се облегна назад на стола си и допря върховете на пръстите си, като в същото време оглеждаше мъжете.
— Има ли някакви възражения? Готови ли сте всички да препуснете отново заедно с мен тази вечер и да станете по-богати?
Ридж изблъска няколко мъже настрани и пристъпи напред. Той се подпря на бюрото, като се отпусна на дланите си с цялата си тежест, а погледът му се изравни с този на Пол.
— И така, значи тази нощ имаме пренос на злато? — попита той с провлачен глас. — Вече не се ли интересуваш от отвличането на туземци, които да продаваш на пазара за роби?
Самодоволната усмивка на Хатуей се стопи. Очите му срещнаха твърдия, втренчен поглед на Ридж и се спряха на тялото му, стегнато от напрежение.