— Ти чу какво казах, нали така? — отвърна му той. — Ако имаш някакви оплаквания, нека да ги чуем.
Мъжът дори не трепна. Той продължи със съскаш глас.
— Знаеш, че се присъединих към теб, като мислех, че това, което те интересува, е превозът на злато. Изморих се да се скитам и да бъда беден. Затова идеята за бързо забогатяване ми допадна. — Уагнер се наведе по-близко към главатаря на бандата. — Ти обеща, че ще оставиш племето аборигени, от планината Гамбиер, на спокойствие. Излъга ли? Или си нападнал селото им през нощта, когато аз не дойдох с вас?
Пол се усмихна.
— Какво те кара да мислиш, че съм го направил? — попита той, а едно нервно трепване подръпваше лявата му буза.
— Това е толкова низка постъпка, че бих заподозрял тебе пред всеки друг. — Когато си помисли за Хонора, очите на Ридж придобиха налудничав блясък. Той не беше ходил да я види, откакто се беше присъединил към бандата престъпници. Тя заслужаваше някой по-добър от него.
— Щом имаш толкова лошо мнение за мен, тогава за какво се навърташ наоколо? — запита Хатуей, като се надигна от стола си. — Най-добре би било да дойдеш в моето ранчо и да провериш как стоят нещата на място. — Той протегна ръка през бюрото и я постави на рамото на мъжа:
— Защо не дойдеш във фермата ми? И без друго имам недостиг на хора. Мога да се доверя на всички проклети копелета, които работят за мен. Стани един от постоянните ми работници. Ти ще придадеш необходимата класа на имота ми. Всички, които те познават, те уважават, въпреки че си само един скитник.
Ридж посегна към ръката на Пол и я премести от рамото си.
— Ти съвсем преднамерено отказваш да отговориш на въпроса ми — изръмжа той. — Знаеш, че мога да те понасям само дотолкова, доколкото участвам с теб в среднощни нападения за злато от време на време. Не бих могъл да изтърпя обаче удоволствието да те гледам всеки ден. — Уагнер отново се втренчи в мъжа пред себе си. — А сега, отговори ми, нападал ли си, или не, селото на Хоуки, отвличал ли си жена му и дъщеря му?
Очите на Хатуей се присвиха. Той огледа своите хора. Те стояха в гробно мълчание и слушаха, с ръце, сложени върху оръжията, които висяха на бедрата им. После погледна скитника и се усмихна широко.
— Не, по дяволите, не! — каза Пол, като пристъпи иззад бюрото си. Той отново постави ръката си на рамото на Ридж: — Не бих направил нищо толкова глупаво, като това. Имаш моята дума, нали? — Главатарят на бандата потупа мъжа по рамото. — Аз ще променя чувствата ти към мен. Ти само почакай и ще видиш.
Уагнер го погледна с недоверие, а после забеляза Кенет Озиър, които стоеше в сянка и му се усмихваше накриво.
— И още нещо. Най-добре дръж под око онзи младеж, ей там. Той днес беше в кръчмата на Джо. Стигна почти до скандал с Ян Лейвъри. Не мисля, че това е много умно, нали? Ако Ян или някой друг се постарае да му изкара ангелите, Кенет ще изпее всичко за бандата през проклетата си уста, само за да спаси кожата си.
Пол потърка брадичката си и впери очи в младежа.
— Изглежда ми съвсем човек на място — вдигна рамене той. — Мисля, че си знае мястото и докъде точно се простира предаността му към собствената класа. — Хатуей погледна към скитника. — Също като тебе. Ти държиш прекалено много на доходите, получени от нападенията, за да ги провалиш с празни, необмислени приказки. Безпокоиш се за жени, особено за тези, които са с тъмна кожа.
Пол бързо се отправи към вратата, а хората му го последваха навън, като се упътиха към конете си. Ридж се помота, докато отвързваше червеникавия си дорест кон. Той гледаше как Пол се качи на своя кон. Думите му бяха прозвучали доста убедително. И защо трябваше да го обвинява? Имаше много престъпни банди, които бяха замесени в нелегалната търговия на роби.
Докато Уагнер яздеше с бандата, стомахът му болезнено се присвиваше при мисълта, че Хонора води някъде живот на робиня и то един бог знае къде. Спомни си за Ян — неговия добър и верен приятел. Ако той някога откриеше истината за случайните му нощни занимания, това щеше да му струва дяволски скъпо.
Кенет яздеше до Ридж, а лицето му беше набраздено от гняв.
— Не ми хареса това, което каза за мен на шефа — изломоти той. — Никога недей да го правиш отново. Ще намеря начин да те накарам да си платиш.
ГЛАВА ШЕСТА
Изтекоха часове. Много мили бяха пропътувани. Поставил ръка на кръста на Тейла, Ян яздеше напред, като оставяше зад себе си пясъчните дюни, които бяха оформени от непрестанния, неуморим вятър. В тази част на Шубраците червената песъчлива почва раждаше главно дребни евкалипти със странни форми, наречени малки.