В този синьо-бял среднощен час се показаха оранжеви отражения и обагриха тъмното небе. Те бяха знаци за лагерни огньове някъде напред.
— Почти стигнахме, скъпа — каза Ян, виждайки светлините. — После ние ще си поговорим за твоето бъдеще.
— Да, така ще направим — погледна го момичето ядосано, с лице, сгърчено от горчивина и гняв. — Любезни господине, вие няма да бъдете част от него.
Тейла погледна надолу към златната халка на пръста си. Измамата, която се криеше в нея, като въже стегна сърцето й. Тя беше подигравка с всичко, на което я бяха учили — за това, какво означаваше брачната клетва за жената; колко свидна е венчалната халка за съпругата, дори тя да лежи на смъртното си ложе; как човек трябва винаги да говори истината, защото ако само веднъж нечии устни прошепнат лъжа, тя води след себе си нова и нова.
Сега момичето разбираше, че измамите понякога са необходими, без значение в каква объркана плетеница щяха да я оплетат. Вече беше попаднала в капана на нещо, което не разбираше и от което се страхуваше.
— Ти ще ме върнеш в ранчото на Хатуей — каза тя със слаб глас, който прекалено много я издаваше.
Тейла повдигна ръка, така че пръстена да бъде видян от нейния похитител.
— Виждаш ли, имам причина да искам да се върна. Аз съм омъжена жена.
Лунната светлина пробляскваше върху златната брачна халка. Ян се втренчи в нея, а истината го прониза до най-съкровеното кътче на душата му. Той извърна поглед от нея, защото си представи Тейла и Пол вкопчени в любовна прегръдка. Тази мисъл породи някаква задушаваща горчивина, която стегна гърлото му.
Лейвъри погледна момичето, а в очите му искреше огън.
— Не си си губила времето, нали? — обвини я той. — Ти дори не се интересуваш с какъв човек ще делиш леглото до края на живота си. Брачните клетви са това, с което искаш да се хвалиш, нали? Избраха те толкова бързо сред тълпата жени, които пристигат всеки ден на австралийския бряг. Това ли те кара да се чувстваш горда? Така ли ще се хвалиш пред внуците си?
Острият език на Ян накара Тейла да пребледнее. Той я обрисува по твърде безсрамен начин, сякаш тя беше окаяна, мълчаливо одобряваща всичко лека жена.
— Как се осмеляваш да ми говориш по този начин! — ядоса се тя. Гласът й потрепера. — Кой ти дава право просто да ме отмъкваш посред нощ, без дори да ме питаш дали желая това? Кой си ти, че да определяш съдбата ми? Ако толкова малко се интересуваш от мене, защо изобщо си направи този труд?
Лейвъри се взря в нея замислено. Нещо липсваше в нейните думи. Той не си беше въобразил, че гласът й потрепера, докато ядосано му отговаряше. Имаше много неща, които тя не казваше. Някаква тиха, тъжна молба се таеше в очите й.
Младата жена беше все още твърда и непреклонна в своето желание да се върне при съпруга си. Как би се променило нейното поведение, след като узнаеше всеизвестните подозрения срещу Хатуей? Ако Ян имаше доказателства за престъпната дейност на Пол, тогава Тейла със сигурност щеше да обърне завинаги гръб на този злодей.
Момичето внимателно се огледа наоколо, когато мъжът дръпна юздите и спря коня си сред селище, където кипеше активен живот. Лейвъри слезе от коня, после я повдигна и свали на земята. Погледът й напрегнато се движеше, наблюдавайки това, което я заобикаляше. На равната, песъчлива земя, зад плет с форма на полукръг, направен от изпочупени храсти и представляващ грубо изработена преграда срещу вятъра, седяха аборигените около един огън. Сребристата лунна светлина се отразяваше в лицата им, сякаш бяха направени от бронз.
Оттатък огъня бяха няколко хампита — къщи, построени от ленти евкалиптова кора, натрупани върху греди от чаени дървета. Няколко малки аборигенчета надничаха от вратите им и се кикотеха, когато Тейла погледнеше към тях. Светлината на огъня разкри, че никое от децата нямаше дрехи, дори и момичетата, чиито гърди се бяха развили.
Объркано, момичето погледна отново към възрастните туземци, когато Ян я хвана за лакътя и я поведе към едно хампи, пред вратата на което нямаше деца. Тя беше изумена от гледката, която представляваха тези тъмнокожи хора. Тейла забеляза и с какво се занимаваха. Никой от тях не беше поздравил нито нея и Ян, нито дори Хоуки. Аборигенът бързо се беше присъединил към своите. Той беше коленичил сред тях и вземаше участие в разговорите им. Макар да разполагаха единствено със светлината на луната и огъня, повечето от тях бяха заети. Малка група усилено оформяше копия, като ги белеше с монотонни движения, използвайки заострените краища на камъни. Един от майсторите беше хванал внимателно копие с пръстите на едната си ръка и като го държеше на нивото на очите си, проверяваше баланса му. Друга група беше заета с изработването на каменни остриета за оръжията им. Те дялкаха своите предмети с други каменни късове или ги триеха в тях, за да се изострят.