Стъписана от силната страст, която току-що бе разменена помежду им, Тейла отстъпи настрани и докосна устните си. Беше преизпълнена с възторг и се чувстваше главозамаяна.
Младата жена трябваше да се лиши от тези чудни усещания, с които я даряваше Ян.
— Скоро ще те заведа при твоя съпруг — обеща Ян, като отдели очи от нея, за да вземе колана, на който беше кобура на пистолета му. Той го обви около кръста си и го закопча. — Трябва да изляза и да подкрепя Хоуки, който вече е говорил на своите хора. — Мъжът стисна здраво челюсти. — Те поне слушат, когато им говоря. — Той замълча, а после добави: — И ми вярват.
Лейвъри се извърна и напусна колибата.
Тейла се олюля, а после изпусна една дълбока въздишка, когато се премести до вратата и се облегна на нея. Нощницата й пърхаше в глезените й, докато тя слушаше напрегнато Хоуки, опитвайки се да разбере нещо от неговия роден език и напълно неспособна да го направи.
После я заля една вътрешна топлина, когато Ян пристъпи до туземеца, постави приятелски ръка на рамото му и започна да говори на аборигените. Беше доволна, че той приказваше на английски. Това, което казваше, бе изпълнено със загриженост за тези тъмнокожи хора. Думите му развълнуваха Тейла дълбоко, до най-съкровеното кътче на душата й. Тя слушаше как Ян говореше за техните отминали мъки и за неприятностите, срещу които бяха изправени сега. Той обясни, че е виждал и в своята родина да се отнасят така към тъмнокожите, сякаш те не са част от човешката раса. След като е бил свидетел на толкова много несправедливост в Америка, той бил решен да направи всичко, което е по силите му, за да спре престъпността и насилието в Австралия. Лейвъри взел това решение, когато пристигнал в тази страна със своята майка. Тогава борбата била тежка. Може би никога нямаше да стане по-добре, но той се стараеше извънредно много и правеше всичко, което беше по-силите му.
Ян погледна към Тейла. Очите му срещнаха нейните.
— Понякога няма начин да се промени миналото или бъдещето — извика той. — Често има прекалено много пречки по пътя. Това са алчни, зли мъже, които, за да задоволят собствените си нужди, са готови да убиват всеки, дори невинни жени.
Тейла знаеше, че думите му са насочени към нея. Осъзнаваше, че това, което казва, е вярно! Той говореше за Пол Хатуей!
Но въпреки това момичето беше вцепенено от страх нещо да не се случи на сестра й. Тя беше обещала на Виада добро бъдеще.
И Виада щеше да го има!
Младата жена наведе очи и продължи да слуша речта на Ян.
Той обикаляше сред групата туземци и се здрависваше с тях или потупваше малките деца по главичките.
— Знам, че Празникът на лебедовите яйца наближава — продължи Лейвъри. — Разбирам, че се страхувате да се отправите към морето, за да участвате в ежегодните тържества. Лебедовите яйца са вашата любима храна и вие искате да се чувствате спокойни и сигурни, когато ги събирате по брега на Индийския океан. Това е времето на големи празненства. Хоуки вече ви даде думата си, че ще бъдете защитени при пътуването си тази година. Аз също ще бъда наблизо. Вие ще съберете яйца! Ще имате повод за празнуване!
Тейла беше толкова развълнувана от гледката, че от очите й се стичаха сълзи. С каква трогателна грижовност се отнасяше той към аборигените и колко много го почитаха и му вярваха те! Момичето можеше да му се довери, за да й помогне. Заплахата на Пол обаче беше твърде истинска и тя не можеше да я пренебрегне, нито да използва сегашната възможност.
Ян дойде при нея и я хвана за ръцете.
— Време е да вървим — каза той, — освен ако не си си променила решението.
Тейла го погледна сериозно.
— Не съм — прошепна тя.
Младата жена последва Лейвъри към коня му и го остави да я вдигне на седлото. Тя погледна надолу към Хоуки, който оставаше при своите хора, и отправи взор право напред. Чувстваше, че сякаш се връща в огньовете на ада.
Пътуването обратно към ранчото беше преминало в мълчание. Страх изпълни Тейла, когато небето започна да просветлява над главите им. Беше отсъствала твърде дълго време. Скоро денят щеше да настъпи и нямаше начин Ян да я върне, без Пол да узнае за това. Хатуей сигурно вече се беше върнал и открил липсата й!
Тя се огледа наоколо, когато слънцето се появи на хоризонта. В пурпурночервената утрин тя се чувстваше твърде уязвима, сякаш целия свят я гледаше в прегръдките на Ян, яхнали жребеца. Момичето се зарадва, когато поеха пътя покрай реката Мърей, а скоро след това Ян завърза юздите на коня за оградата, която очертаваше ранчото на Хатуей.