— Как успя да му избягаш? — запита той загрижено. — Къде е той сега?
Тя му се усмихна измъчено.
— Използвах старите трикове от книжките — призна си тя. — Преструвах се, че съм съгласна да се любим. Но щом си свали панталоните, аз моментално го обезвредих. Грабнах собствения му нож и прободох ръката му. — Усмивката й изчезна. — Но после трябваше да бягам с всички сили. — Тейла пак се засмя. — Задигнах му колана с револверите, но не знам къде е той сега. Сигурно лежи и кръвта му изтича.
— О, ти си ранила това копеле! — възкликна радостно Лейвъри, докато я настаняваше удобно на жребеца.
— Да, но не много сериозно. — Тя хвана ранената си ръка, като внимаваше да не я удари в седлото. — Нямах достатъчно кураж да… да го пробода в сърцето.
— И това, което си направила, е било достатъчно, за да го спре. — Ян се метна на седлото зад нея. — Изисква се много смелост за такова нещо, Тейла.
— Моята не е достатъчно, изглежда — възрази тя. — Сега трябва все още да мислим за него.
Отново й се зави свят. Тя наклони глава.
— Наистина не се чувствам добре. Лошо ми е… на стомаха.
— Ще те отведа обратно до ранчо Хатуей — отвърна Лейвъри и подкара жребеца.
— Ще ме върнеш там, без да спориш? — Младата жена не можеше да повярва. Обърна се, за да го погледне в очите. — Наистина? Без колебание ли ще ме отведеш там?
— Това е най-близката къща наоколо — гласът му беше безизразен. — Няма друг избор. Това ужасно ухапване трябва да бъде прегледано от лекар.
— Но ако Пол ме види с теб и те застреля без предупреждение?
— Защо ще стреля по мен, като вижда ясно, че те връщам в ранчото? Аз не те отвличам! — възрази Ян.
Той сведе поглед към нея, протегна ръка, хвана нежно брадичката й и повдигна главата й.
— Този път, но само за малко, Тейла, ние двамата с Хатуей ще забравим, че сме противници. Твоето здраве е по-важно от всичко.
Устните им се сляха в сладка целувка, после жената се отпусна в прегръдките му и двамата препуснаха покрай евкалиптовите дървета, под учудените погледи на коалите.
ГЛАВА ДВАНАДЕСЕТА
Пол се наведе над коритото и сложи ръка на дъното му.
— Сухо — изръмжа той. Хората му стояха около него и мълчаха виновно. — Съвсем сухо е. — Блъсна коритото и коленичи на земята. Прекара пръсти по побелялата й повърхност, там, където беше попила водата. По тях полепна сух прах. — Тейла отдавна я няма, щом и земята е успяла да изсъхне. — Той се изправи. Изтри ръка в бричовете си и се загледа в далечината, където тъмнееше Шубрака. — Не може да е стигнала далече. Нито един кон не липсва в конюшнята. Трябвало е да върви пеш. — Веждите му се свиха и дълбока бръчка се вряза между тях. — Освен ако не е отвлечена. — Отново огледа мъжете един по един. — Тези, които останаха тук, в ранчото, не забелязахте ли нещо необичайно? Не чухте ли нещо?
Всички завъртяха отрицателно глави. Пол свали очилата и разтърка очи с опакото на ръката си.
— Никой нищо не вижда, никой нищо не чува, когато мене ме няма — ядоса се той. — Това изглежда много подозрително. — Мъжът отново нагласи очилата на носа си. — Но за това ще говорим по-късно — отсече той и тръгна към коня си. — На конете, джентълмени! — викна Пол през рамо. — Отиваме да намерим тази малка лейди и да я върнем вкъщи. — Сложи крак в стремето, метна се ловко на коня и започна да го разтъпква, докато чакаше другите да го последват. — Ще се разделим — извика той и посочи към Шубраците. — Кенет Озиър, тръгваш с хората си в тази посока и ако попаднете на Тейла, дайте два изстрела във въздуха. Ще чакате да дойда при вас. Искам да дам един малък урок на моята, хъм-хъм, съпруга и предпочитам да съм далеч от бдителните очи на аборигените в ранчото. Те и без това имат какво да разказват за мен. Няма нужда до се прибавя масло в огъня. Току-виж някой от тях успял да избяга.
— Слушам, сър — отговори Кенет. — Считайте го за изпълнено.
Нетърпелив да се впусне в преследване, Пол дръпна юздите и шибна коня. Прах се изви под копитата на жребеца. Хората му препуснаха след него. Добитъкът се пръсна, овцете се разблеяха, докато те пресичаха имота. Тропотът на конските подкови отекваше след тях.
— Добре ли си? — попита Ян и забави хода на жребеца. — Много ли те заболя? — Току-що бяха прескочили един паднал клон и Тейла изохка при рязкото тръсване.
— Добре съм — излъга тя. Ръката й пулсираше под стегнатата превръзка. После погледна напред. — Колко още остана?
— Нямаш търпение да го видиш, нали? — подметна ловецът и намръщено отвърна на учудения й поглед. — Не можеш да останеш дълго без него.
Младата жена не можеше да повярва на ушите си. Досега той трябваше да е разбрал, че Пол ни най-малко не я интересува, колкото и да се преструва, че му е вярна. Но гласът на Ян тежеше от сарказъм, очите му хвърляха искри.