Тя не можеше да го разубеди, да му разкрие, че сега мрази съпруга си повече от всякога. Твърде много неща зависеха от нейното мълчание. Чудеше се какво си мисли Хатуей сега. Със сигурност не смята, че е избягала сама. Той знаеше колко силен коз държи в ръцете си: благополучието на Виада! Навярно е предположил, че жена му е отвлечена. Но от кого? Това сигурно е истинска загадка за него. Той ще преобърне земята, за да открие нея и нейния похитител.
— Жадувам да сляза от коня и да вляза в топла баня — въздъхна Тейла. — Разбира се, и ръката ми трябва да се лекува. — Тя потрепера. — Тези кучета динго… появиха се толкова неочаквано… просто изневиделица…
Прекъсна я тропот на приближаващи коне. Скоро видя конниците и разпозна водача им. Вкопчи се уплашено в Ян.
— Хатуей — отбеляза той глухо, дръпна юздите на жребеца и зачака с ръка на револвера.
Пол изви коня си и спря до тях, като ги гледаше изпитателно.
— Е, хубаво. Добре сте си вие двамата! — нервен тик придърпваше лявата му буза. Наведе се по-близо. — Лейвъри, доколкото разбирам, не си ти отговорен за открадването на жена ми, иначе щеше да яздиш в обратна посока. Къде я намери? С кого?
— Мисля, че си чувал за Танер Макшейн? — многозначително произнесе ловецът.
Името стресна Пол. Той се изпъна:
— Кой не е чувал за това копеле?
Присвил очи, той си припомняше нощта, в която беше устроил клопка на бившия си приятел. Макшейн помагаше да приберат добитъка му, който нарочно беше откаран извън пасищата, за да могат да го обвинят в кражба.
Хатуей си мислеше, че неговият бивш съратник и съперник вече е изгнил в затвора. Но явно нямаше достатъчно сигурен затвор за типове като него.
— Е, добре, именно той е влязъл в имението ти посред бял ден и е отвлякъл Тейла. — Ян оглеждаше мрачните лица на конниците зад Пол. — Хората ти май ги мързи да си гледат работата.
Хатуей намръщено погледна хората си през рамо и отново се обърна към двамата. Забеляза превръзката на ръката на младата жена. През плата беше избило кърваво петно.
— Танер ли направи това? Къде е той сега?
— Аз го прободох с ножа му, но докато бягах от него, ме нападна глутница кучета динго — отвърна Тейла. И, като мразеше собствените си думи и се стараеше да не го гледа в очите, добави: — Пол, моля те, отведи ме вкъщи.
Почувства как зад нея Ян се стегна и разбираше защо. Отново беше предпочела Хатуей пред него. Този път обаче имаше основателна причина — ръката й се нуждаеше от незабавна помощ.
Очите на съпруга й светнаха. Той долепи коня си до техния.
— Подай ми я — рече той на ловеца и му отправи самодоволна усмивка.
Прехвърлянето беше извършено. Стана й неприятно, когато Пол я прихвана здраво през кръста и я настани плътно на седлото пред себе си.
— Казваш, че си промушила Танер? — Хатуей наведе глава към нея.
— Да, но само в ръката. — Съжаляваше, че не е замахнала към сърцето му. Не й стигаше съпругът й, а сега трябваше да се бои и от този каторжник, да живее в непрекъснато напрежение. Той едва ли ще се успокои, докато не я хване отново, но този път най-вероятно щеше да я убие.
Пол се разсмя.
— Ти си го сразила с този удар! Сега всеки ще знае, че го е надвила една жена, а за мъж като Макшейн това е по-лошо от смърт. Няма какво да го мислим. Съмнявам се, че ще се появи отново в ранчото. Ще го е страх да не му се смеят.
После се обърна към Ян:
— Що се отнася до тебе, ти сигурно си минавал наблизо съвсем случайно, нали?
— Имам много причини да обикалям тази част на Шубраците. — Лейвъри се наместваше на освободеното от жената седло. — И нито една, която да искам да споделя с тебе. — Кимна тъжно на Тейла, после погледна мрачно съпруга й. — Не е ли най-добре да се връщате по-бързо в ранчото? Ръката й се нуждае от грижи.
— Не е необходимо да ми казваш какво и как да правя — процеди през зъби Пол, плесна с юздите коня и го подкара. — Лейвъри, стой далече от моята ферма, чуваш ли? — викна той през рамо. — Там няма нищо, което да ти принадлежи!
Чувствайки, че сякаш отново я хвърлят в злокобната пропаст на ада, младата жена премигваше с насълзени очи.
Тръпки побиха Ян, когато чу победоносния гърлен смях на Хатуей. Известно време се взираше след тях, после обърна коня в обратна посока. Отново беше принуден да се раздели с Тейла.
— Но само засега — прошепна той, — само засега. Реши пак да тръгне по дирите на Макшейн. Не беше възможно да е стигнал далеч в това състояние. След това трябваше да се върне в Аделаида. Този път ще си е заслужил двете хиляди лири. Проклетият престъпник ще извади късмет, ако не го застреляше по пътя за затвора.