— Как си могла да издържиш толкова дълго тук? — шепнеше Тейла, докато пристъпваха предпазливо по коридора.
— Не беше лесно — отвърна Хонора. — Но когато виждаш толкова много болка, страхът ти се изостря до там, че си готова на всичко, само и само да оцелееш. Сама знаеш. Върна се при Пол, когато можеше да избягаш с Ян.
— Но само защото той не можеше да ми помогне. Той е скитник, занимава се с преследване на престъпници. С него не виждам как бих могла да спася моята…
Спря по средата на думите си. Почти беше разкрила страховете си за Виада пред новата приятелка. Въпреки че напускаше ранчото и вероятно излагаше на опасност с бягството живота на сестра си, все още не можеше да се довери на никого, дори на аборигенката.
Страхът за сестра й внезапно надделя. Тейла се извърна и тръгна обратно към стаята.
— Не мога, Хонора — прошепна дрезгаво тя. — Не мога да тръгна.
Девойката я сграбчи за китката:
— Моля те! Няма да имам смелост да избягам сама. Ела с мен! Никога вече няма да ми се удаде такъв случай да се измъкна от ранчото. Ако остана тук, утре може да съм мъртва. Пол погубва все повече от нас. Раздразня ли го и с най-малкото нещо, може да ме убие на място.
Очите на туземката бяха пълни с отчаяние, гласът й — с молба. И не само тя щеше да пострада, ако останеше във фермата. Животът и на двете беше в опасност тук.
— Да, ти си права, Хонора. — Лицето на сестра й изплува в съзнанието й като живо. Как е могла да си помисли, че е по нейните сили да я защитава? Грешила е, като е повярвала в това.
Тя пое ръката на аборигенката:
— Ще дойда с теб. Но трябва да знаеш, че възможността да ни хванат е много голяма. Наказанието, което ни чака, е ужасно.
— Трябва да опитаме. Не мога повече да стоя тук и да гледам как избиват нашите хора. Трябва да съобщя на Ян. Той ще се намеси.
Крадешком, като два призрака в нощта, те се промъкнаха надолу по стълбите и излязоха на двора. Долепиха се до стената на къщата и се огледаха. После лудо хукнаха към отсрещните постройки.
Почти без дъх, Тейла се облегна на вратата на конюшнята.
— Дотук се справихме — прошепна тя. — Остава да откраднем коне. — И въпросително погледна Хонора, която я хвана за ръка и я поведе в обратна посока, към гърба на постройката.
— Какво правиш? Нямаме време. Трябва да вземем коне и да бягаме.
— Трябва да се сбогувам с братовчедка си — промълви туземката. — Моля те, Тейла! Трябва ми малко време, за да и кажа сбогом.
Тя изхълца, като видя купчините пръст, които се редяха край задната стена на конюшнята. Имаха формата на тела.
— Последният трябва да е нейният — рече аборигенката и затърси прясно изкопания гроб сред останалите. Коленичи до него и целуна пръстта.
— Хонора съжалява. Хонора не знаеше, че са те довели в ранчото тази нощ. Дори и да знаех, не бих могла да ти помогна. Така ми е мъчно.
Тейла едва издържаше тази покъртителна сцена. Беше непоносимо да слуша пълния със страдание глас на момичето. Зарадва се, когато ръката на туземката отново се плъзна в нейната и те се отдалечиха от това скръбно и зловещо място.
— Колко ли са намерили смъртта си тук? — гласът на бялата жена беше изпълнен с мъка.
— Много — отвърна тъмнокожото момиче.
— Съжалявам, Хонора, — меко каза Тейла.
— Ти съжаляваш, аз съжалявам. Но това не спасява хората от моето племе.
Влязоха в конюшнята. Един фенер слабо осветяваше вътрешността на голямото помещение. Двете жени се заковаха на място, когато от сенките излезе едър, груб мъж с револвер в дясната ръка.
— Я! — закиска се той. — Я, какво си имаме тук!
ГЛАВА ЧЕТИРИНАДЕСЕТА
При вида на този внезапно появил се противник, Тейла замръзна. Револверът беше насочен право към нея. Заплахите на Пол пробляскваха в съзнанието й като светкавици. Трябваше да мисли бързо.
— Какво си въобразяваш? — сопна се тя, но цялото й същество се съпротивляваше срещу тази демонстрация на смелост. Краката й се подкосяваха, имаше чувството, че са восъчни и ще се стопят под нея. — Не мога ли да вляза в конюшнята, когато поискам? Аз… аз пропуснах да събера яйцата днес. Ще ги събера сега. Хонора дойде да ми помага, понеже съм ранена.
Мъжът погледна превързаната й ръка, после заплашително махна с револвера към аборигенката.
— Шефът никога не разрешава на тази, черната, да излиза от къщата. А за тебе ми каза, че си болна на легло и не можеш да ставаш. Как така си оздравяла толкова бързо?