Аборигенката бързо отвори преградата и хвана юздите на една камила.
— Ще пътуваме с камила — рече решително тя и преведе животното покрай мъртвия пазач. — Идвай. Ти ще се качиш първа. Аз съм след теб.
Младата жена заобиколи камилата.
— Но как да се покатеря на това нещо? — попита тя, гледайки подозрително екзотичното същество.
Хонора се повъртя малко около камилата и успя да я накара да коленичи.
— Сега вече може. Давай!
Тейла се засмя нервно, после хвана със здравата си ръка гърбицата и се изтегли нагоре.
— Изобщо не е трудно — зарадва се тя и се усмихна победоносно на туземката. — Побързай! Да се махаме оттук.
Тъмнокожото момиче също се качи на камилата и плесна рязко с юздите, като заби пети в козината на животното.
— Горе! — извика то. — Горе!
Но камилата и не мислеше да става.
— Тя даже не помръдна — рече Тейла. — По-добре да вземем някой от конете. — Стараеше се да се намести по-добре. — Освен това е неудобно.
— Не — упорстваше Хонора. — Ще тръгнем с тази камила. Това е само от инат.
— Проклетия ще е по-точна дума в случая — поправи я англичанката, като блъскаше с крака страните на животното. — Дий, дий, проклето същество! Ставай и тръгвай!
— Горе! — крещеше аборигенката, като шибаше с юздите. — Горе!
Тейла едва не се разсмя, когато в отговор камилата лениво се прозина. Очите й заблестяха и тя забрави за момент убития пазач и опасностите, които ги дебнеха. Забавляваше се от положението, в което бяха изпаднали. Хонора се плъзна надолу, отиде до муцуната на камилата и я изгледа в очите. После я заобиколи и я ритна отзад.
Когато животното за втори път безразлично се прозина, Тейла се разсмя. Но после уплашено пребледня, защото то оголи едри жълти зъби и издаде странен съскащ звук.
— Хонора, мисля, че е по-добре да сляза — рече тя.
Но туземката не обърна никакво внимание на думата й и се изкатери обратно до нея. Наведе се и силно плесна с длан камилата по главата.
— О, недей! — извика бялата жена, а камилата нададе още по-чудати звуци. Тейла се хвана здраво за гърбицата, докато съществото гъргореше и плюеше. Накрая запищя като гъска.
После с мека извивка се изправи на крака.
— Ох, най-после — отдъхна си момичето. Обърна се и се усмихна на аборигенката, която се наместваше на гърба на животното. В едната си ръка държеше пръчка, а с другата придържаше Тейла за кръста.
— Какво ще правиш с тази пръчка, Хонора?
Тъмните очи на девойката се засмяха.
— И друг път съм яздила камила. Ако я шибнеш отляво, завива наляво. Ако искаш да свиеш надясно, я удряш отдясно.
Тя шибна десния хълбок на камилата и те тръгнаха.
— Виждаш ли? Вече не се инати. Ще ни откара до Ян.
— Надявам се. — Тейла се боеше да пътува върху неудобното, инатливо животно.
— Скоро ще бъдеш при Ян и вече никога няма да видиш Пол Хатуей — каза туземката, когато камилата навлезе в Шубрака. — Хонора ще види своя баща! Хонора ще бъде отново радостна.
Момичето тежко въздъхна.
— Но нали ще бъдеш щастлива? — попита меко бялата жена.
— Сърцето на Хонора страда, защото го няма Ридж Уагнър — прошепна девойката. — Някога за мене беше блаженство да бъда с него. Но той избяга. Той не ме обича вече. Трябва да забравя любовта си към него и да свикна да живея щастливо без мъж.
— Ридж Уагнър? Кой е той?
— Приятел на Ян — гласът на аборигенката потрепваше. — Той е суаги. Мъж, който не живее с жена. Хонора не знаеше това, когато му даде сърцето си!
Тейла искаше да попита какво точно е суаги, но отчаянието, което звучеше в думите на новата й приятелка, й даде да разбере, че сега не е време за въпроси. Онзи мъж беше отхвърлил любовта на тази прекрасна тъмнокожа девойка. Това беше достатъчно, за да си състави лошо мнение за него. Дори и да беше приятел на Ян, надяваше се никога да не го срещне.
Отначало младата жена непрекъснато се оглеждаше, но колкото повече навлизаха в Шубраците, толкова по-ясно ставаше, че бягството им е успешно.
Болката в ръката й се усилваше, температурата й се покачваше и скоро умората и слабостта я победиха. Тя се облегна на Хонора и се отпусна в прегръдката й. С часове пътуваха така, а туземката я прикрепяше с нежност и преданост. Австралийският храсталак беше гъст и труднопроходим. Заемаше обширни пространства, редуващи се със сухи, пустинни земи. Камилата тежко и бавно престъпяше и през дълбока кал, и през навети пясъчни дюни.
По едно време болното момиче се събуди и помисли, че все още сънува, защото се намираха пред висока и красива къща, която се издигаше като крепост в небето. Размерите й съответстваха на дивото величие на безкрайния гъсталак.