— Вече сме при Ян — меко каза Хонора. — Тук ще намерим удобство и сигурност.
— Това ли е къщата му? — запита немощно Тейла, отново й се виеше свят. — Мислех, че… че той е беден.
— Ян не е от тези, които се хвалят с богатството си. — Туземката се смъкна от камилата. — Той е мъж с достойнство.
Младата жена притвори клепачи в трескава замая, неспособна да проумее тази изненада. Силни ръце я поеха и я понесоха.
— Ян? — прошепна тя, отвори очи и срещна приветливия тъмен поглед на един абориген — едър мъж, който й се усмихваше.
Беше толкова болна и изтощена, че съзнаваше само как я внасят в къщата и я вдигат по широко стълбище. Сякаш в мъгла видя легло и почувства приятната мекота на постелята. Нежната длан на Хонора галеше челото й.
Дочу гласа на непозната жена, която се обръщаше към туземката, но летаргията отново я завладяваше и замъгляваше съзнанието й. Навярно ефектът от изпитото мляко се добавяше към високата температура и умората. Тя напрегна слух, за да различи думите.
— Хонора, всички мислехме, че си мъртва — каза с мек глас жената. — Къде беше? Баща ти ще полудее от радост, когато разбере, че си жива и здрава.
— Нямам търпение да го видя — отвърна момичето, като охлаждаше челото на Тейла с мокра кърпа. — А също и сина ти, Ян. Дона, сега не му е времето да разказвам къде и с кого съм била. По-важно е, че успях да се измъкна оттам.
— Ще изпратя да извикат сина ми и Хоуки — рече жената. — Напоследък се движат поотделно. Баща ти е останал с племето, за да се приготвят за поход към брега на морето, така че по пътя да не попаднат в ръцете на рейнджърите. А Ян е цял погълнат от някаква жена, която не съм виждала. Никога преди не е бил толкова странен. Когато го видиш, ще разбереш какво имам предвид. — Помълчаха, после Дона заговори отново: — Коя е тази млада жена, Хонора? Как се срещнахте?
— Тя е много специална дама — в гласа на момичето звучеше искрена обич. — Казва се Тейла. Има добро сърце — като вас и Ян.
— Но къде я намери?
— В къщата на тъгата и смъртта — мрачно отвърна аборигенката.
— За какво, за бога, говориш? — ахна Дона.
— За мястото, където ме отведоха, след като ме отвлякоха от нашето село. За ранчото на Пол Хатуей.
— Пол Хатуей? — жената не вярваше на ушите си. — Но той е много почитан в цялата околност.
— Незаслужено явно — каза Хонора.
— Искаш да кажеш, че той държи роби? И ти си била негова робиня?
— При него има много аборигени. Пол избива нашите хора. Той е прокълнат! Добре, че вече не сме в ръцете му. — Девойката въздъхна тежко и пусна мократа кърпа във водата. — Сега, когато Тейла е в безопасност при вас, ще се върна в Шубраците и ще потърся целебни билки за нея. — Болното момиче чу как гласът й заглъхва, а стъпките на двете жени се отдалечаваха от леглото.
Притвориха вратата. Тъмнокожата девойка се облегна на рамото на Дона.
— Така ми е хубаво да съм с вас — промълви тя. — Ян е така щастлив, че има толкова мила и грижовна майка.
— И твоята майка беше много мила и грижовна, детето ми — галеше тя тъмната коса на момичето. — Така ми е мъчно за нея. Смъртта й беше толкова нелепа!
— Да, нашите хора измират безсмислено. Ако всички бели бяха като вас с Ян, престъпните рейнджъри нямаше да извършват толкова неправди спрямо аборигените.
— Синът ми прави всичко възможно да ви подкрепя. — Жената сложи ръка на кръста на Хонора и те заслизаха по една изящна вита стълба.
— И аз ще му се отплатя, като излекувам жена му — туземката погледна Дона с крайчеца на окото си. — Тейла принадлежи на Ян, а не на Пол Хатуей.
Майката ахна и я погледна смаяно.
— Какво искаш да кажеш? — гласът й беше изтънял.
— Тейла и Ян се обичат — отвърна убедено момичето. — Аз му я доведох. Сега двамата ще са щастливи.
— Възможно ли е? Как се е случило? Моят син — и тази млада дама?
Аборигенката сви рамене.
— Хонора знае само, че те са влюбени. Това е достатъчно, нали?
Дона уморено поклати глава. Не знаеше вече какво да очаква от сина си.
— Ами ти? — запита ласкаво тя. — Откога не си виждала Ридж Уагнър?
Очите на девойката се замъглиха от сълзи.
— Отдавна — промълви тя. — Сигурно никога вече няма да го видя. И не разбирам защо. Той се закле да ме обича вечно.
Жената я потупа по рамото:
— Скъпа моя, мъжете са така изменчиви.
С пръст на спусъка на револвера, Ридж Уагнър се прокрадваше край стената на конюшнята и внимателно наблюдаваше къщата на Хатуей.
Беше се върнал от Сидни, за да проучи сам как стоят нещата в ранчото на Пол. Шансът да завари тук Хонора беше минимален, но и това беше достатъчно, за да го накара да пропътува целия този път. Много по-голяма беше вероятността да е вече продадена на някой търговец на роби. Но тъй като момичето говореше добре английски, възможно беше Пол да я е задържал във фермата, като робиня и лична своя прислужница.