Устните й се разтеглиха и тя също започна да се смее. Като погледна себе си, тя разбра какво толкова го е разсмяло — бяха се измъкнали от това опасно приключение, без дори една счупена кост, но целите бяха в кал.
Като погледна към Ян, Тейла отново се разсмя, а смехът й премина в необуздан кикот, когато тя се опита да стане, но се плъзна в калта. Дори когато Ян й протегна ръка, тя се изплъзна и отново падна.
Най-накрая Ян успя да я изправи и я привлече към себе си. Двамата си помагаха да запазят равновесие. Изведнъж смехът им заглъхна, погледите им се срещнаха и те изведнъж станаха сериозни.
Ян се наведе и потърси устните й. Целуна я, а вкусът на калта се изгуби в огъня на избухналата отново страст между тях.
ГЛАВА ОСЕМНАДЕСЕТА
Цвиленето на кон изтръгна двамата влюбени от страстната им целувка. Те се огледаха наоколо и сърцето на Тейла се сви болезнено, тъй като не много далеч тя видя прекрасния жребец на Ян, затиснат от изкоренено евкалиптово дърво. Някакъв труп на животно се беше заклещил в клоните точно до него. Огромна рана зееше в корема на коня, където се бяха врязали острите клони на падналото дърво.
Тейла хвърли бърз поглед към Ян. Изненадата на лицето му се замени с болка, когато видя верния си приятел, издъхващ в мъки.
— Господи! — промълви ужасен от гледката. Вече нямаше нищо смешно и романтично в ситуацията, в която бяха попаднали. Без да се замисли, чувствайки се и длъжен да спести мъките на коня си, Ян извади пистолета си и се прицели. Но изстрел не последва. Като обърна пистолета към себе си, той видя, че дулото се е напълнило с кал.
Конят изцвили още веднъж жаловито и започна да трепери. Краката му се подкосиха и той се строполи на земята, а очите му останаха изцъклени и неподвижни, сякаш взиращи се в някаква точка в далечината.
— Ян! — извика Тейла, като го хвана за ръката. — Съжалявам за него.
Той измърмори нещо неразбираемо и прибра пистолета в кобура. За секунди очите му останаха втренчени в животното. След това Ян се обърна към нея:
— Съжалявам, че те забърках в такива неприятности — каза той, обгърнал с поглед калната й фигура. — Сега трябва да намерим езеро и да се изкъпем. Тъй като конят ти отдавна е избягал, а моят е мъртъв, ще ни се наложи да се придвижваме пеша.
— Къде точно ще ме водиш? — попита отново Тейла потиснала гнева си: в този момент Ян не се нуждаеше от още неприятности — току-що бе изгубил прекрасния си кон — и Тейла реши да избере по-подходящ момент да си поговорят сериозно за отношенията им и въобще за нейното място в неговия живот. Сега в тази полупустинна област ги дебнеха много опасности, особено като останаха без коне.
— Да, мисля, че нямам друг избор, освен да те посветя в плановете си — изрече Ян, взирайки се в далечината, леко присвил очи. — Но нека първо намерим вода. След като се изкъпем и изсушим дрехите си, ще ти разкажа всичко! Тогава, ако все още ме мразиш, ще те пусна да, си вървиш.
— Ти постоянно ме изненадваш — каза Тейла, неспособна да сподави радостната си въздишка, когато той я прегърна и тя увисна на врата му, гледайки го с обожание — дори със слоя мръсотия, покриващ тялото му, той беше красив.
Устните им се сляха в целувка, която Тейла никога нямаше да забрави — гореща целувка с вкуса на кал.
— Скъпа, изненадите са нещо много често случващо се между нас — отвърна й Ян, като галеше косата й. Зад тях калта беше започнала да изсъхва. Той знаеше, че след час всичко щеше да бъде сухо. Само отломките на изкоренените дървета щяха да напомнят за отминалото бедствие.
Като погледна към коня си, той забеляза седлото и карабината, потънали в кал. „Ще трябва да ги извадя“ — помисли си той. От тях зависеше живота им. Тейла не знаеше, но до скривалището им оставаха доста мили. Трябваше да имат късмет, дяволски късмет, за да успеят да се доберат живи.
— Тейла, докато аз си взема нещата от коня, ти тръгни напред и се оглеждай за вода. Ще бъде лъжа, ако кажа, че така изглеждаш добре — каза Ян и устните му се разтегнаха в закачлива усмивка. Само ако знаеше тя колко е загрижен в този момент…
Тейла кимна и прокара пръсти през косата си, сплъстена от калта. След това докосна с ръка лицето си и едва не извика от отвращение, тъй като калта по него беше засъхнала. Сигурно изглеждаше като вещица.
— Господи! — въздъхна тя, като не си направи труд да погледне към покритите с мръсотия пола и блуза, които изсъхваха, прилепнали към тялото й като втора кожа. — Изглеждам ужасно. Трябва да намерим вода и да се изкъпем.