Тейла въздъхна с облекчение. Взе дрехите, отиде до брега и се захвана да ги изпере. Като погледна през рамо, видя Ян да се отдалечава и той й се стори твърде смешен. Беше преметнал пушка през рамо, но иначе беше напълно гол. Омаяна от фигурата му, Тейла задържа погледа си най-дълго на мускулестите му крака и начина, но който задникът му се стягаше и отпускаше при всяка стъпка. Заля я вълнение, но тя се засрами от реакцията си при вида на своя гол любим и съсредоточи цялото си внимание върху работата, която имаше да върши. Постара се да изпере дрехите добре, макар че ожулената й ръка я болеше, но все пак тя се справи със задачата си и дори простря дрехите на клони над отъня.
Вече се усещаше хладината на настъпващата нощ и Тейла започна да потръпва. Отново сложи на раменете си наметалото от овча кожа, сгуши се в нето и застана по-близо до огъня. Започваше да се притеснява. Ян се беше забавил повече, отколкото тя очакваше. Слънцето почти се беше скрило зад хоризонта и последните му отблясъци бързо Угасваха в настъпващата тъмнина на нощта.
Колкото повече време минаваше, толкова Тейла започваше да се притеснява и тревожи все повече и със страх поглеждаше към небето. Бяла като кората на евкалиптите, голямата луна вече изгряваше. Ако не се чувстваше толкова сама, уязвима и заплашена, можеше да си помисли, че всичко наоколо е нереално защото бе твърде прекрасно Въздухът беше изпълнен с различни аромати от цветя и дървета. Звездите бяха ярки и се открояваха на фона на тъмното небе. Един орел кръжеше високо над нея, после се извиси още и мина пред луната.
Раздвижване във водата привлече погледа й. Някакъв лебед, чер като самата нощ, беше изникнал незабелязано и раздвижи отражението на луната. Малките вълнички и отражението на светлината превърнаха повърхността на водата в приказна картина.
Неочакван изстрел на пушка накара Тейла да скочи на крака. Като уви по-плътно наметалото около себе си, тя се загледа в посоката, от която беше дошъл шумът, но последва само пълна тишина.
— Ян? — прошепна тя, като се опитваше да види през тъмнината, но единственото, което забеляза, бяха само сенките, които дърветата хвърляха на бледата лунна светлина и които се размърдваха от време на време.
Приближи се отново до огъня и зачака Ян да се върне, като се надяваше, че изстрелът, който беше чула, означаваше, че той е намерил нещо за вечеря. Не можеше дори и да си помисли, че наоколо може да има и някой друг, или че Ян е бил застрелян…
— Не! — прошепна на себе си, като отново се сгуши до огъня. — Ян стреля. Там няма друг. Ще се върне скоро. И всичко ще бъде наред. Господи, аз и Ян не забелязахме никакви следи от човешки същества наоколо.
Минутите се влачеха ужасно бавно и на Тейла й се струваше, че минават часове. Сълзи започнаха да напират в очите й. Ако Ян беше добре, трябваше вече да се е върнал. Ами ако сам се е ранил? Трябваше ли тя да тръгне да го търси из тъмницата?
— Но аз със сигурност ще се изгубя! — спореше тя сама със себе си. — Трябва да остана тук. Ян би искал да стоя край огъня, това е най-безопасното място наоколо. Огънят би уплашил всеки див звяр, който реши да се приближи.
Чувстваше се уморена и слаба, отпаднала от глад, а и от притеснения за Ян. Тя погледна към полата и блузата си. Трябваше вече да са сухи, а и щеше да е много по-добре за нея да е облечена, ако се случеше нещо лошо.
Пусна коженото наметало настрана, изправи се и смъкна дрехите си от клона. Потръпна, когато усети твърдостта им, щом ги навлече бързо.
Седна отново до огъня и започна да си обува ботушите. Изведнъж се сепна и скочи на крака, когато чу шум от стъпки в храстите отзад.
Сърцето й заби силно, докато се взираше в тъмнината и се ядосваше, че нямаше никакво оръжие.
Ами ако този, който приближаваше, не беше Ян? Но той стъпваше доста уверено. Ако беше непознат, би трябвало да е по-предпазлив.
— Ян? — каза тихо Тейла със слаб глас. — Скъпи? Ти ли си?
След миг Ян се показа на светлото, като носеше пушката си на рамо. Лунната светлина, която минаваше разкъсана през листата, посребряваше голото му тяло и той изглеждаше като призрак.
Тейла изтича към него и се хвърли е прегръдката му, като въздъхна с облекчение.
— Господи, най-после се върна! — извика тя радостно и го притисна към себе си. — О, Ян, забави се толкова много!
— Съжалявам, скъпа — отвърна й той и също я прегърна. — Наложи се да ходя повече, отколкото предполагах. — Той я пусна и я погледна меко. — Докато обикалях обаче, намерих нещо. — Ян се дръпна настрана, остави пушката си на земята до огъня и бързо се облече. — Вземай каквото можеш и да тръгваме. Имам изненада за теб.