Очите на Тейла се разшириха.
— Изненада? — попита го тя. Едва сега осъзна, че Ян се беше върнал, без да донесе никаква плячка. — Какви бяха тези изстрели, Ян. Нали ти беше този, който стреля?
— Съвсем скоро ще се убедиш напълно в това — отвърна Ян, клекна до огъня, за да го зарине с пепел, и погледна Тейла косо. — Кой друг би могъл да бъде, скъпа?
Тейла сложи ръка на гърдите си и го попита тихо, като го гледаше с недоумение.
— Ян, защо, за бога, гасиш огъня? И ако си стрелял ти, къде тогава е…?
Ян седна до нея и сложи показалеца си на устните й, за да спре въпроса.
— Довери ми се, мила — каза той с усмивка. — Само ела с мен и ми позволи да ти покажа, че тази вечер няма нужда от никакви въпроси повече.
Тейла въздъхна и каза меко:
— Щом казваш така…
Ян бързо събра малкото неща, които имаха. Единствената следа от лагера им беше загасналият огън.
— Е, готова ли си? — попита я той, като отново й се усмихна малко особено.
— Ян, бих искала да знам за какво е всичко това — каза Тейла, когато двамата тръгнаха. — Не смятам, че точно сега е моментът да си играем. Гладна съм. Уморена съм. Спи ми се!
— Обещавам ти, че само след малко ще има какво да вечеряш, а после ще можеш да се насладиш на дълъг и спокоен сън — увери я Ян с усмивка.
— А, не, не ми казвай, че тук в храсталака имаш скрит замък — отвърна му Тейла и го погледна укоряващо.
Ян отново се засмя и я прегърна през кръста със свободната си ръка, като й помагаше да се движи през шубраците, огрени от лунната светлина.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТА
Ароматът на нещо, което се готвеше, се носеше из въздуха и някак обезсилваше Тейла. Стъпките й ставаха по-несигурни, докато тя вдишваше дълбоко, а после погледна Ян подозрително и го попита, като произнасяше думите бавно:
— Още не си ми казал… когато стреля, какво улучи.
Ян премига и я погледна.
— Само след малко ще видиш — увери я той. — Нали ти казах да ми имаш доверие?
— Ян, моля те, недей да повтаряш това повече — каза Тейла с променен глас — Случиха ми се толкова много неща след смъртта на родителите ми, че ще ми е много трудно да проявявам доверие както преди.
Усмивката на Ян помръкна. Той стисна зъби и усети, че отново го обзема омразата срещу Пол Хатуей. Сега, когато той и Тейла бяха откъснати от бурята, дали планът, който беше съставил, щеше да успее? Какво ли правеха хората му, които сигурно вече чакаха пристигането му при скривалището? Какво ли си мислеха? Най-вероятно вече го търсеха, подозирайки, че има проблеми.
Тейла продължаваше да върви до Ян, но усещаше как гладът я обзема изцяло. Чудесният мирис на печено, който се носеше из въздуха, ужасно дразнеше празния й стомах. Какво се готвеше? Къде? О, защо Ян превръщаше това в игра?
Омръзнало й беше да е част от някаква игра — без значение каква. Играта на котка и мишка с Пол Хатуей беше най-ужасното нещо за нея.
— Ето, там е, скъпа — каза Ян, като посочи с ръка. — Храна и подслон, както ти бях обещал.
Тейла спря, без да може да каже нищо при вида на яркия пламък от един огън точно пред тях под сенките на дърветата, под силната лунна светлина. Погледът й зашари наоколо и тя ахна от учудване, когато видя и една сламена колиба. Тейла изпита безкрайно удоволствие и облекчение от това, че Ян беше намерил място, където да прекарат нощта. Може би най-сетне щеше да се наслади на спокоен сън, без да се страхува от зверовете.
Приятната миризма привлече вниманието й към огъня. Вече бяха достатъчно близко, за да забележи, че нещо се печеше на шиш над пламъците. Погледна към Ян и му се усмихна изненадано.
— Да, да, наистина улучих нещо — каза той, като улови упрекващия й поглед. — Заек. Трябва вече да е станал готов. — Ян хвърли поглед към колибата и продължи: — А това изоставено жилище на аборигените е най-голямата ми изненада за теб. Вярно, че не е замък, но за една нощ не е лошо.
Тейла го погледна още веднъж, а после изтича до огъня и седна на земята до него. Като използваше две пръчки вместо вилица, тя си откъсна от печеното месо и отхапа лакомо, без да обръща внимание на Ян, който се подсмихваше тихо зад нея. Тя сякаш го забеляза едва когато той остави багажа си настрани и седна до нея. Тъкмо щеше да отхапе още веднъж от парчето месо, Тейла се спря. Погледна Ян и се почувства виновна заради лакомията и егоизма си, усмихна се малко глупаво и му подаде мръвката. Когато той я взе, тя побърза да си откъсне друго парче и после започна да го яде с невероятен апетит и удоволствие. Двамата ядоха мълчаливо, докато това, което остана от заека, беше само камарка кокалчета.