Тя се разпищя и ужасена махна един от рамото си. Изстрелът от пушката я заглуши за момент, когато Ян я изпразни срещу множащите се животни. Като не спираше да пищи и усещаше тръпки по цялото си тяло при вида на тези отвратителни зверчета наоколо, тя бързо стана и изтича навън. Там обаче не беше по-добре. Плъховете бяха навсякъде. Изглежда, костите на заека ги бяха привлекли, защото се бяха събрали на камара там и за момент поне не обръщаха никакво внимание на Тейла и Ян.
Ян също изтича от колибата и стреля в насъбралите се плъхове. Някои направо отхвръкнаха, когато сачмите ги улучиха, а останалите се разбягаха и след това настъпи мъртва тишина.
Тейла обви ръце около себе си, а зъбите й не спираха да тракат от страх, докато се оглеждаше наоколо, но вече нито забелязваше, нито чуваше плъховете.
— Дали и онези от колибата са се махнали? — попита тя със слаб глас.
— Освен тези, които съм убил — кимна Ян намръщено към входа. — Ще ги изнеса и ще почистя мръсотията. Стой до огъня.
Тейла се приближи до огъня и каза замислено:
— Не съм сигурна, че мога да се върна вътре отново. Ами ако те пак дойдат?
— В момента вече са доста далеч — успокои я Ян и я прегърна нежно. — Движат се на големи групи през храсталака. Досега вече трябва да са поне на половин миля оттук. Може би нататък ще намерят трупа на някое умряло животно, ще го оглозгат и ще продължат. Не се задържат дълго на едно място. Сякаш дяволът се е вселил в тях и те са прокълнати да не спират да се местят през целия си живот, докато умрат.
— Бих искала вече да са далеч от нас — ката Тейла, като още трепереше. — Със сигурност ми развалиха съня за тази нощ.
— Ще се погрижа за това — каза Ян и я целуна нежно по нослето, а после й даде пушката. — Дръж я и наблюдавай, докато почистя колибата.
Ръцете на Тейла трепереха, докато стискаше оръжието.
— Значи все пак не си напълно сигурен, че те няма да се върнат пак?
Ян се отдалечи малко и каза:
— Мила моя, тревожиш се твърде много.
Като се стегна и стисна зъби, тя се обърна с лице към огъня. Подскочи от уплаха, когато след малко Ян застана до нея. Държеше в ръка два мъртви плъха за опашките и ги хвърли в огъня.
— Ян, какво правиш? — попита тя изплашено и се дръпна назад, когато той започна да събира и останалите убити гризачи и също да ги пуска в пламъците.
Тейла извърна поглед настрани.
— Мъртвите им останки могат да привлекат и нещо друго през нощта — каза тихо Ян. Когато приключи, той изми ръцете си с вода от манерката.
— Сигурно костите на заека са ги привлекли — каза Тейла, като гледаше мрачно към камарката долу. — Може би трябва да изгорим и тях.
Ян ги погледна и каза:
— По тях вече не е останало никакво месо. Плъховете са ги оглозгали така, че те не биха привлекли никое друго животно.
— Ще се радвам, ако се махнем от това ужасно място — каза Тейла, като подаваше пушката на Ян. — Дори и от Австралия. Това е най-отвратителната и дива земя. Не трябваше да идвам тук! — Тя покри лицето си с длани. — О, защо ли въобще дойдох?
Ян остави пушката си на земята. Обърна се към Тейла, хвана я за ръката и я заведе отново в колибата.
— Скъпа, това, което ти трябва сега, е един хубав сън. Ще остана навън да пазя, а ти спи спокойно.
Тейла кимна и избърса сълзите от очите си.
— Благодаря ти, Ян — каза тихо тя и седна на одеялото. Погледна го, изпълнена с любов и признателност, когато я зави с другото. — Обичам те, Ян! Толкова много те обичам…
Ян коленичи и я целуна нежно по устните. После излезе от колибата и седна пред входа й, като държеше пушката в краката си. Загледа се в звездите по черното небе и ги разучаваше така, сякаш за първи път виждаше Южния Кръст.
После погледът му беше привлечен от езерцето близо до колибата, цялото покрито с бели лебеди. Красивите птици бяха свили глава под крилата си и така приличаха на огромни неразцъфнали водни лилии.
Ян усещаше как очите му се затварят под натежалите за сън клепачи и разтърси глава. За момент се отпусна и се унесе, но след това отново разтърси глава и премигна няколко пъти. Вгледа се в далечината, за да държи съзнанието си будно, но толкова му се спеше, че виждаше само мъгла пред себе си.
— Това е невероятно — измърмори той и отново разтърси глава, за да се разсъни. На него също му трябваше почивка. Утре щяха да са му необходими сили, за да заведе Тейла до скривалището. Трябваше да изминат доста път, и то пеша.
Като държеше пушката си под мишница, той стана и започна да събира дърва. Нахвърля толкова много, че светлината от пламъците вече достигаше високите клони на дърветата и хвърляше златните си отблясъци високо над тях. Това трябваше да държи настрана всяко животно, което се опиташе да приближи. Ян се огледа наоколо намръщено. Поне за малко трябваше да влезе и да подремне. Трябваше да направи това.