Погледна назад през рамо към колибата, където Ян и Тейла бяха затворени, и се изхили самодоволно:
— Щом Ян Лейвъри няма да ни пречи, ще можем да спрем онези аборигени още преди да са взели и едно от проклетите яйца на лебедите. После погледна към майката на Ян и се усмихна криво.
— Като се върнем след победата, всеки, който иска да се позабавлява, ще може да го стори с оная там — каза той и се изхили. — Но първо трябва да се уверим, че синът й е в съзнание, за да гледа. — Погледна към колибата и изръмжа: — А после ще убием този кучи син.
— Ами жена ти? — попита един от мъжете с глас, от който личеше, че я иска. — Какво ще правиш с нея?
Пол го погледна усмихнат:
— Тя не ми е жена, глупак такъв! Не знаеш ли, аз мразя жените!
Очите на другия светнаха и той каза:
— Ами аз си мислех… — Той погледна към колибата, като се прокашля и се засмя гърлено. — Аз не мразя жените. Напротив, дори мога добре да се забавлявам с тях. С нея например мога и сега.
— Елате всички тук — каза Пол, изправи се и застана с лице към хората си. Хвърли празната кана настрана и застана със свити на хълбоците юмруци, като оглеждаше всеки от мъжете поотделно. — Искам да чуете какъв е планът ми. Ще нападнем аборигените, докато са на път към морето. Ще отървем Австралия завинаги и от последния дивак от племето на Хоуки — и добави, като се усмихна доволно: — Но ние не правим това за Австралия, а за себе си. Все едно, че ще отидем на лов за бизони. Ще избием аборигените, защото ще ни е приятно, нали? — Думите му бяха последвани от силни викове на одобрение. Юмруци се вдигаха победоносно във въздуха. Пол се изпъчи гордо и каза: — А сега стягайте конете и оръжията си. Аз трябва да свърша нещо, преди да тръгнем.
Той си проби път през навалицата и спря пред вратата на колибата, за да приглади с ръка косата си. Прокашля се нервно, после се наведе и влезе вътре.
Тейла присви очи с омраза и се стегна.
— Ти си истинско чудовище! — изсъска тя и придърпа по-плътно главата на Ям в скута си. — Кога най-сетне ще престанеш да убиваш?
— Нищо не може да ме спре — каза Пол самодоволно и със самочувствие. — Нито Ян, нито аборигените — нищо!
Тейла искаше смело да му каже, че хората на Ян са вече наблизо с намерение да развалят пъклените замисли на Пол, но реши да не му дава никаква възможност да предположи какво го очаква. Беше сигурно, че дори без Ян да ги води, хората му щяха да успеят да намерят и спрат Пол Хатуей и бандата му разбойници.
— Ако аз можех да те спра, щях да го направя — каза му Тейла, като вдигна поглед нагоре. — Бих се радвала безкрайно да те видя как се гърчиш, преди да те разстрелям. — Пол се изхили. Наведе се на коляно до Тейла и протегна ръка да докосне бузата й. Дръпна се леко изненадан и се стресна, когато тя отметна глава, за да не може да я достигне.
— Малката сприхава женичка — каза той. — Ако въобще някога си намеря друга, която да приеме начина ми на живот, тя ще прилича точно на теб. Винаги ще сме един до друг — дори и съучастници в престъпленията. Може и да се стигне дотам, че да заобичам някоя друга като теб… знам ли…
Някакъв изблик на болка се появи в очите му, когато той прекъсна изречението си по средата и отмести поглед от Тейла. Дори и да можеше да обича някоя друга жена, нямаше да е истински. Мъжествеността му бе унищожена с един внимателно премерен и жесток удар. А любовта му към хората може би е била изтръгната от него още в момента, в който се е появил на бял свят.
Пол извърна бавно глава и спря поглед върху Ян.
— Но сега имам да свърша много други неща — каза ниско. — Много трябва да показвам. — Той се изправи, отиде до вратата и отметна овчата кожа. Обърна се към Тейла през рамо, а погледът му блуждаеше, докато накрая от устата му се отрони: — Можех да те обичам. Може би дори още те обичам.
Объркана от думите му, Тейла продължи да гледа зяпнала към вратата, дори и след като Пол излезе. Изглежда, че по някакъв начин тя бе докоснала една непозната част от него, но все пак недостатъчна да окаже някакво съществено влияние върху неговия начин на живот. Той беше изпълнен със злоба. Никога и нищо не би могло да го промени.
— По дяволите! — измърмори Ян, когато започна да идва в съзнание. Ръката му посегна към туптящата от болка глава. Той изпъшка и отвори очи. — Какво се е случило? Къде съм?
Тейла се наведе над лицето му и се усмихна щастливо, разбрала, че той се чувства добре.
— Ян — каза тя, като го целуна нежно по челото. — О, скъпи, ти най-после си буден!