— Кианти и пица! Нали ще празнуваме?
Бриан и Ерол очевидно бяха изгладнели и веднага се нахвърлиха на пицата. Почти не му обърнаха внимание, което той прие като неуважение. Мислителя се зае да налива кианти в пластмасовите чашки, които беше донесъл специално за случая. Подаде им ги и вдигна тост:
— За съвършените престъпления.
— Аха. За съвършените престъпления. — Ерол се намръщи и отпи от киантито. — Ако така викаш на онова, което стана в Силвър Спринг. Три убийства за нищо.
— Така му викам, да — каза Мислителя. — Абсолютно съвършено. Ще видите.
Ядяха и пиеха мълчаливо. Двамата Паркър изглеждаха мрачни, дори ядосани. Бриан постоянно му хвърляше погледи крадешком. Внезапно Ерол Паркър започна да търка гърлото си. Закашля се. Започна да се дави шумно. Гърлото и дробовете му горяха. Не можеше да диша. Опита да се изправи, но веднага се строполи на пода.
— Какво става? Какво има, Ерол? Ерол? — попита Бриан разтревожено и изплашено.
После и тя стисна гърлото си. Пареше непоносимо. Също и гърдите й. Изтърва чашата с вино и хвана шията си с ръце.
— Какво става, по дяволите? Какво ни става? — извика тя на Мислителя. — Какво си направил?
— Не е ли очевидно? — попита той с най-студения, най-далечния глас, който беше чувала.
Стаята се завъртя неконтролируемо пред очите й. Ерол получи спазми, после падна на пода в гърч. Бриан прехапа езика си. И двамата продължаваха да стискат гърлата си. Давеха се, кашляха, не можеха да си поемат дъх. Лицата им станаха моравосини.
Мислителя стоеше насред стаята и гледаше. Парализата от отровата, която бяха погълнали, се засилваше и бе изключително болезнена. Започна с мускулите на лицата им, после се спусна по гърлото. Очевидно не можеха да преглъщат. Накрая парализата порази и дихателните им органи. Достатъчно висока доза „Анектин“ водеше до прекратяване на сърдечната дейност.
След по-малко от петнайсет минути и двамата бяха мъртви. Смъртта им бе безмилостна, както на убитите в Силвър Спринг. Лежаха неподвижни, проснати на пода. Мислителя бе сигурен, че са мъртви, но провери за някакви признаци на живот. Чертите им бяха непоносимо изкривени, а телата им — застинали в неестествени пози. Изглеждаха, сякаш са паднали от високо.
— За съвършените престъпления! — повтори тържествено Мислителя над гротескно сгърчените тела.
7.
Опитах да се обадя на Кристин рано на следващата сутрин, но телефонът й изписваше отсрещния номер и тя не вдигна. Никога не бе постъпвала така с мен и тази мисъл ме прониза като ужилване. Не можех да я прогоня от главата си, докато се къпех и обличах. Накрая тръгнах за работа. Болеше ме, но бях и малко сърдит.
Двамата със Сампсън поехме по улиците още преди девет. Колкото повече четях и мислех за обира на „Ситибанк“ в Силвър Спринг, толкова повече се тревожех и не можех да си представя точната последователност на събитията. Не можех да проумея. Трима невинни човека убити — защо? Крадците вече са били получили парите си. Що за жестоки и ненормални психари бяха? Защо са убили бащата, детето и бавачката?
Бе дълъг и отчайващ ден. В девет вечерта още бяхме на работа. Опитах отново да се обадя на Кристин. Тя не вдигаше или може би я нямаше там.
Имам няколко измачкани тетрадки, пълни с имена на информатори. Двамата със Сампсън вече бяхме говорили с трийсетина от най-надеждните. Оставаха още много за следващия ден, а и за по-следващия. Вече бях доста затънал в случая. Защо бяха убили трима души в къщата на управителката на банката? Защо бяха съсипали едно невинно семейство?
— Усещам, че сме близо до нещо — каза Сампсън, докато карах старата си кола през Саутийст. Току-що бяхме говорили с един дребен мошеник на име Номар Мартинес. Той беше чул за банковия обир в Мериленд, но не знаеше кой го с извършил. Покойният, великият Марвин Гей пееше от радиото в колата. Мислех за Кристин. Тя не искаше аз да продължавам да обикалям улиците. Беше категорична. Не бях сигурен дали можех да престана да бъда детектив. Харесвах работата си.
— Имах същото чувство и докато говорехме с Номар. Май трябваше да го приберем в участъка. Видя ми се нервен, изплашен от нещо — вметнах аз.
— Кой не е изплашен от нещо в Саутийст? — отвърна Сампсън. — Но въпросът остава. Кой ще говори с нас?
— Какво ще кажеш за онзи изрод ей там? — И посочих ъгъла на улицата, който приближавахме. — Той знае, че нещо става.