В осем двамата със Сампсън започнахме дежурството си в „Хейзълууд“. Аз бях психологически консултант, а той — портиер. А Мислителя? Какъв бе той?
99.
Същата сутрин, някъде на петия етаж на „Хейзълууд“, Мислителя бе невероятно ядосан на лекаря си. Тъпият, некадърен доктор му бе отнел привилегията да напуска района на болницата без разрешение. Психиатърът искаше да знае защо напоследък той се е променил. Какво ставаше? Какво премълчаваше, какво таеше в себе си?
Задушаваше се в жалката малка стаичка на петия етаж. Нервираше се все повече и повече. На кого всъщност се ядосваше? Освен на психиатъра? Замисли се, седна и написа писмо.
Г-н Патрик Лий
Собственик
Уважаеми господине,
Изобщо не ви разбирам. Подписах договора за наем с поправките, както се уговорихме на добра воля. Аз изпълних моята част от договора, а вие — не! Държите се, сякаш нарочно искате да го прекратите.
Нека ви напомня, г-н Лий, че макар вие да сте собственик на този апартамент, щом сте взели парите ми, той е мой дом.
Това писмо ще докаже — за протокола — незаконните действия, които сте предприели срещу мен.
Трябва да престанете да закачате предупреждения за изгонване на вратата ми. Плащал съм наема навреме всеки месец.
Трябва да спрете да ми се обаждате и да бърборите на оглушителния си кантонски диалект и да ме безпокоите.
Престанете да ме тормозите!
Моля ви за последен път.
Престанете да ме тормозите!
Незабавно.
Или аз ще започна да ви тормозя!
Спря да пише. После мисли дълго и задълбочено за писмото, което бе написал току-що. Започваше да губи контрол, нали? Щеше да избухне.
Изключи компютъра си и излезе в коридора на отделението. Придоби обичайното си пасивно и леко отнесено изражение. Смахнатите бяха плъзнали в целия си блясък. Смахнати в опърпани халати, смахнати в скърцащи колички, смахнати без дрехи.
Понякога, в повечето случаи, не можеше да повярва, че се намира тук. Разбира се, това бе номерът, нали така. Никой нямаше да отгатне, че той е Мислителя. Никой нямаше да го открие тук. Беше в абсолютна безопасност.
И тогава видя детектив Алекс Крос.
100.
В този ден със Сампсън работихме от седем до три и половина следобед. Когато пристигнах на петия етаж, изпитах чувството, че почти чувам опъването на тънката червена линия между разума и лудостта.
Помещението изглеждаше като стандартно психиатрично отделение: всичко бе в избеляло мораво и сиво, сестрите носеха табли с малки чашки, изтормозени мъже в болнични пижами и зацапани халати. Бях виждал всичко това и преди, освен едно. Всички от болничния персонал носеха свирки, за да подадат звуков сигнал, ако се нуждаят от помощ. Това вероятно означаваше, че в миналото е имало инциденти с хора от персонала.
Четвъртият и петият стаж съставляваха психиатричното отделение. На петия етаж имаше трийсет и един ветерани — на възраст между двайсет и три и седемдесет и пет години. Пациентите се смятаха за опасни или за себе си, или за околните.
Започнах търсенето си от петия стаж. Двама от пациентите тук бяха високи и набити. Те що-годе отговаряха на описанието на мъжа, проследен от детективите Крус и О’Мали. Единият от тях — Клетъс Андерсън, имаше посивяла брада и бе работил в полицията в Денвър и Солт Лейк Сити след уволнението си от армията.
Намерих Андерсън да се мотае в дневната стая още първата сутрин. Минаваше десет часът, но той още бе по пижама и с доста омърлян халат. Гледаше телевизия и определено не ми направи впечатление на гениален престъпник.
Декорът в дневната стая се състоеше от около десетина кафяви пластмасови стола, клатеща се маса за карти и телевизор, закачен на стената. Въздухът бе пропит от цигарен дим. Андерсън пушеше. Седнах пред телевизора и му кимнах за поздрав.
Той се обърна към мен и издуха едно не съвсем правилно кръгче дим.
— Ти си нов, нали? Играеш ли билярд? — попита ме.
— Може да опитам.
— Опитай — рече и се усмихна, сякаш се бях пошегувал. — Имаш ли ключове за стаята с билярда?
Мъжът се изправи, без да дочака отговор на въпроса си. Или бе забравил, че ме е питал нещо. Знаех от картоните, че е доста избухлив и че в момента бе на конски дози валиум. Добре че беше така. Андерсън бе висок над метър и деветдесет и тежеше над сто и трийсет килограма.