Стаята с билярда бе изненадващо жизнерадостна, с два големи прозореца, които гледаха към ограденото игрище. По края му имаше кленове и брястове и в дърветата пееха птички.
Стоях там сам с Клетъс Андерсън. Възможно ли бе този едър мъж да е Мислителя? Още не бях сигурен. Може би щях да бъда, ако ми размажеше главата с някоя топка или пръчка за билярд.
С Андерсън играхме на осем топки. Той не бе особено добър. Постарах се да не загуби бързо, като нарочно направих няколко слаби удара, но той сякаш не забеляза. Сиво-сините му очи бяха почти безизразни.
— Иска ми се да извия вратовете на тези шибани сойки — измърмори, след като пропусна да вкара топка, която дори не бе на най-добра позиция върху масата.
— Какво са ти направили сойките?
— Те са навън. Аз съм тук — каза и ме изгледа навъсено. — Не се опитвай да ми се правиш на психиатър. Гледай си играта.
Пратих една топка в ъгловия джоб, после нарочно пропуснах да вкарам следващата. Андерсън взе моята щека и дълго обмисля следващия си удар. Твърде дълго, помислих си аз. Внезапно се изправи. С всичките си метър и деветдесет и няколко сантиметра. Тялото му се напрегна; също и огромните ръце.
— Каза ли ми нещо ей сега, господинчо? — попита той. Ръцете му стискаха пръчката, чак вратът му бе напрегнат. Имаше и доста тлъстини, но те бяха стегнати като на ръгбистите и някои професионални борци.
— Не. Нито дума.
— Това смешно ли ти се вижда? Малко представление за цвъртящите сойки, които знаеш, че мразя?
Поклатих глава:
— Не съм казал нищо подобно.
Андерсън се отдръпна от масата. Продължаваше да стиска щеката.
— Мога да се закълна, че измърмори и ме нарече „путьо“. Или тъпчо? Нещо такова обидно?
Погледнах го право в очите.
— Мисля, че играта ни свърши, господин Андерсън. Моля ви, оставете пръчката.
— Смяташ, че можеш да ме накараш да оставя тази пръчка? Сигурно, ако ме мислиш за путьо.
Вдигнах свирката към устните си.
— Нов съм тук и се нуждая от тази работа. Не искам неприятности.
— Е, значи си дошъл на погрешното място, защото тук е адска дупка, човече — каза той. — А ти си смотаняк. Духач.
Андерсън хвърли щеката на масата и тръгна към вратата. Пътьом блъсна рамото ми.
— Внимавай к’во приказваш, черньо — избълва, сякаш плюеше думите.
Не му дадох повече възможност да дрънка. Сграбчих го и го завъртях съвсем изненадващо. Показах му колко силни са ръцете и раменете ми. Изгледах го презрително. Исках да видя какво ще стане, като го провокирам.
— Ти внимавай какво приказваш — прошепнах. — Внимавай много, когато съм наоколо.
Пуснах Клетъс Андерсън и той се извърна. Изпратих с поглед едрия мъж, който излезе от стаята. А аз се надявах той да е Мислителя.
101.
Най-лошата възможност, която си представях досега, бе Мислителя да изчезне и повече да не чуем нищо за него. Търсенето му се бе превърнало в чакане или молене Мислителя да направи нещо, което да ни насочи към него.
Смените в болницата започваха с трийсет минутен преглед на картоните плюс кафе. При този преглед за всеки пациент се казваше по нещо и се отбелязваха промените в привилегиите. Основните думи, които се повтаряха многократно, бяха: въздействие, съдействие, взаимодействие и, разбира се, ПТР. Поне половината мъже в отделението страдаха от пост травматично разстройство.
Оперативката свърши, денят ми започна. Главната задача на психологическия съветник е да взаимодейства с пациентите. Точно това правех и си припомних кое първоначално ме бе привлякло към психологията.
В действителност голяма част от миналото ми ме връхлиташе отново, особено съчувствието и разбирането за ужасната сила на травмата. Толкова много от тези хора страдаха от нея. За тях светът вече не бе безопасен, вече не можеха да се справят с него. Околните им се струваха опасни и недостойни за доверието им. Постоянно присъстваха и съмнението в собствените сили, и чувството за вина. Вярата и духовността не съществуваха. Защо Мислителя бе избрал да се скрие точно тук?
По време на осемчасовата смяна имах ред конкретни задължения: проверка на острите предмети в седем (трябваше да преброя приборите в кухнята; ако нещо липсваше, което не се случваше често, бе необходимо да се претърсят стаите); в осем разговор насаме с пациент на име Коупланд, за когото се смяташе, че е изключително склонен към самоубийство; проверки на всеки петнайсет минути от девет нататък (на местоположението на всички пациенти и поставяне на отметка срещу имената им на черната дъска в коридора до сестринската стая); и изхвърляне на боклука (някой трябваше да изпразни кофите).