Всеки път, щом отидех до черната дъска, отбелязвах най-вероятните заподозрени с малко по-дебела тебеширена черта. В края на часа, в който аз правех проверките, открих, че имам седем кандидати в горещия си списък.
Фредрик Щабо имаше позволение да ходи из целия град, но той бе кротка душа и се съмнявах да е убиец. След Виетнам бе обикалял страната и не се бе задържат на никоя работа повече от две-три седмици. От време на време плюеше по болничния персонал, но това изглеждаше най-сериозната агресия, на която бе способен.
Стивън Боуен имаше разрешение да излиза в града. Във Виетнам бил обещаващ капитан от пехотата. Получил ПТР и от 1971 г. насам многократно бе постъпвал в болници за ветерани. Гордееше се с това, че никога не е имал истинска работа след напускането на армията.
Дейвид Хейл бил полицаи в Мериленд в продължение на две години, преди да бъде сполетян от параноичните мисли, че всеки азиатец, когото виждал по улицата, иска да го убие.
Майкъл Феско бе работил в две банки във Вашингтон, но изглеждаше прекалено отнесен, за да води дори собствената си чекова книжка. Може би се преструваше, че има ПТР, но според терапевта му не беше така.
Клетъс Андерсън отговаряше на общото физическо описание на Мислителя. Той не ми харесваше. Беше склонен към насилие. Но Андерсън не бе направил нищо, с което да ме накара да заподозра, че е възможно той да е Мислителя. По-скоро обратното.
Точно преди края на смяната Бетси Кавалиър ми позвъни в отделението. Обадих се от малката стая за персонала зад тази на сестрите.
— Бетси? Какво става?
— Майк Дауд е изчезнал. Не дойде на работа тази сутрин. Обадихме се на жена му, но тя каза, че е излязъл, както обикновено.
— Бюрото какво прави по въпроса? — попитах аз.
— Не мислим, че е претърпял автомобилна катастрофа. Но е твърде рано да го обявим за изчезнал. Само дето това не е типично за Дауд. Той е много дисциплиниран човек, домошар, на него може да се разчита. Първо Уолш. Сега Майкъл. Какво, по дяволите, става, Алекс? Той стои зад всичко, нали?
102.
Беше ни взел на мушка ли? Първо смъртта на агент Джеймс Уолш, сега изчезването на Дауд. Нямаше как да сме сигурни, че събитията са свързани, но трябваше да приемем, че са. Той стои зад всичко, нали?
Бях насрочил разговор с д-р Киофи в административната сграда, така че спазих уговорката. Бях направил някои предварителни проучвания за него и някои от другите психиатри в „Хейзълууд“. Самият Киофи беше ветеран от армията; беше ходил два пъти във Виетнам и бе работил в седем болници за ветерани преди тази. Възможно ли бе той да е Мислителя? Определено имаше познания по патологична психология. Но пък и аз притежавах такива.
Когато ме въведоха в кабинета му, д-р Киофи пишеше нещо, седнал на малка маса. Беше с гръб към прозореца. Седеше на плетен стол с жълта раирана възглавничка.
Не го виждах много добре, но знаех, че той ме вижда. Такива игрички си играем ние, лечителите на мислите.
Най-после той вдигна глава и се престори на изненадан, че съм пред него.
— Детектив Крос, съжалявам. Май съм се отнесъл и времето е отлетяло.
Подръпна маншетите си, после стана от стола и ми посочи един кът с мека мебел край стената.
— С доктор Маркузе си говорихме за вас снощи. Даваме си сметка, че се държахме твърде сурово с вас и другия детектив първия ден. Навярно идеята, че полицаи ще се мотаят из отделението, ни се е сторила смущаваща. Както и да е, подочух, че се справяте отлично като психологически съветник.
Отказах да налапам стръвта. Той беше лекар; аз бях психологически съветник. Казах на Киофи за списъка със заподозрени, който бях набелязал. Той го взе. Бързо прегледа имената.
— Познавам всички тези пациенти, разбира се. Сигурен съм, че някои са достатъчно озлобени, та да проявят насилие. Всъщност Андерсън и Хейл са извършвали убийства в миналото. Но е трудно да си представя някой от тези мъже да организира поредица дръзки обири. Пък и, от друга страна, защо би му притрябвало да стои тук, ако имаше толкова много пари? — засмя се той. — На негово място аз бих изчезнал. — Така ли, д-р Киофи? Пак се зачудих.