После прекарах почти час в разговор с д-р Маркузе, който имаше по-малък кабинет точно до този на Киофи. Неговата компания ми беше приятна и времето бързо отлетя. Маркузе бе енергичен, умен и се стараеше да съдейства на разследването. Или си придаваше такъв вид.
— Как се озовахте тук, в „Хейзълууд“? — попитах накрая.
— Добър въпрос със сложен отговор. Баща ми беше военен пилот. Загуби и двата си крака във Втората световна война. Прекарвам времето си край болници за ветерани, откакто навърших седем години. Ужасно ги мразех, и то с основание. Предполагам, че съм искал да ги направя по-добри места, отколкото онези, в които лежеше баща ми.
— Успявате ли?
— Тук съм по-малко от осем месеца. Заех мястото на доктор Франсис, който се прехвърли в друга болница за ветерани във Флорида. Парите просто не достигат до тези места. Това е позор за нацията, а никой не се интересува. По телевизията би трябвало да показват репортажи от тези болници всяка седмица — докато някой наистина направи нещо за тях. Алекс, не знам какво да ви кажа за вашия убиец.
— Не вярвате, че наистина е тук, нали? — попитах.
Маркузе поклати глава:
— Ако е, той наистина е голям Мислител. Ако е тук, значи е заблудил всички.
103.
Виждам ви, доктор Крос. Виждам ви, но вие нямате и представа кой съм аз. Мога да се доближа и да ви докосна.
Много по-умен съм от вас — и много по-умен, отколкото си мислите, че съм. Това е простият факт. И е доказуем. Правили са ми купища тестове за интелигентност. Още и още от най-задълбочените тестове за интелигентност. Виждали ли сте резултатите ми от тях? Бяхте ли впечатлен?
Седях точно през един стол от вас в стаята за почивка вчера сутринта. Изучавах лицето ви. Очите ми обходиха добре тренираното ви тяло. Мислех си, че може би греша и че вие не сте наистина Алекс Крос. Бяхте толкова близо, че можех да скоча и да ви стисна за гушата. Това щеше ли да ви изненада?
Признавам, това, че сте тук, определено ме изненада. Виждал съм снимката ви — вие сте известен — и после ето ви пред мен. Накарахте всичките ми параноични мечти и фантазии да се сбъднат.
Защо сте тук, доктор Крос? Защо? Как, по дяволите, сте открили къде съм? Толкова ли сте добър?
Това е въпросът, който си задавам отново и отново, който отеква в главата ми.
Защо Алекс Крос е тук? Толкова ли е добър?
Сега ще ви приготвя една изненада. Ще подготвя специален план във ваша чест.
Гледам ви как се отдалечавате по коридора, внимавате да не дрънчите с ключовете си. Докато ви наблюдавам, съставям нов план.
Сега и вие сте част от него.
Бъдете изключително внимателен, доктор Крос.
Много по-уязвим сте, отколкото мислите. Нямате и представа.
Знаете ли какво? Ще се приближа и ще ви докосна.
Пипнах те.
104.
— Болницата ми изглежда задънена улица, Бетси. Огледах всички — лекарите, сестрите, пациентите. Чудя се дали със Сампсън да продължим да ходим в „Хейзълууд“ след тази седмица. Може би Брайън Макдугъл ни прати за зелен хайвер. Може би Мислителя си играе с нас. Научихте ли нещо ново за Уолш и Дауд?
Тя поклати глава. Виждах болката и разочарованието в очите й.
— Майкъл още го няма. Абсолютно нищо. Просто е изчезнал.
Седях в кабинета й и двамата бяхме качили крака на бюрото й. Пиехме леден чай от бутилки. Почивахме, споделяхме нещастието си. Бетси можеше да бъде добър слушател, когато искаше — или трябваше — да бъде.
— Кажи ми какво си узнал досега — помоли ме. — Просто нека го изслушам. Искам да го премисля.
— Не успяхме да открием нищо, което да свързва някой пациент или човек от персонала на болницата с отвличането или предишните банкови обири. Никой от пациентите не изглежда способен да извърши подобни престъпления. Дори лекарите не са особено впечатляващи. Може би Маркузе е по-различен, но мисля, че е добър човек. Половин дузина от твоите агенти претърсиха всяко кътче на „Хейзълууд“. Нищо, Бетси. Ще прегледам отново папките през уикенда.
— Но мислиш, че сме го изпуснали?
— Пак старата песен — никакви заподозрени. Мислителя сякаш умее да изчезва от лицето на земята, когато си поиска.