Придвижихме се към леглото и се отпуснахме върху него. Не знам кой водеше и кой следваше. Нямаше значение. Надвесих се над нея.
Погледнах право в кафявите й очи.
— Ти си доста сигурна в себе си. Направила си регистрацията предварително и всичко останало.
— Време беше — каза простичко тя.
Свалих меката й бяла блуза и после късата черна пола. Нежно погалих копринено гладкото й лице, сетне ръцете, краката, ходилата. Сигурно ни отне половин час да се съблечем.
— Имаш най-прекрасните пръсти — прошепна тя. — Не спирай. Моля те, не спирай!
— Няма. Харесва ми да те докосвам. Ти не спирай.
— О, боже, толкова е хубаво! Алекс! — изкрещя тя, напълно необичайно за нея.
Целувах я, където вече я бях докоснал с пръстите си. Беше толкова топла. Имаше омайващ парфюм, за който ми обясни, че се казва „Завинаги“ на Алфред Сунг. Целувах устните й, не завинаги, но дълго, дълго време.
Потанцувахме още, прегръщахме се, целувахме се, галехме телата си. Имахме цялото време на света. Боже, как ми бе липсвало да съм с някоя жена по този начин!
— Сега. Моля те! — прошепна накрая един от двама ни.
Определено беше време.
Влязох в Бетси бавно, много бавно. Не спирах. Бях отгоре, но не отпусках тежестта си върху нея. Движехме се заедно и всичко изглеждаше толкова лесно и естествено. Тя започна да тананика, не някоя конкретна песен, просто някакви сладки звуци, от които усетих, че душата ми вибрира като камертон.
— Харесва ми да съм с теб. Много. Повече, отколкото очаквах.
— И на мен. Казах ти, че ще е по-приятно, отколкото да преследваме Мислителя.
— Много по-приятно.
— Сега! Моля те!
107.
Двамата заспахме прегърнати в някакъв момент по-късно следобеда.
Събудих се пръв и видях, че вече е почти шест. Нямаше значение колко е часът. Нито дори кой ден е. Обадих се вкъщи и проверих как са всички. Бяха щастливи, че съм излязъл и че се забавлявам, както никога.
Така беше. Гледах Бетси как спи гола и само това ми стигаше да се чувствам доволен още дълго време. Хрумна ми да приготвя гореща вана за двама ни. Дали? Да. Защо не?
В банята открих буркан с яркосини перли за вана край нещата, които тя бе донесла. Пак ме изпреварваше, нали? Запитах се дали това ми харесва и реших, че отговорът е „да“.
Ваната бавно се пълнеше, когато чух гласа й зад мен:
— О, браво! Исках да си вземем вана двамата.
Погледнах я — още беше гола.
— Мислила си за това предварително, а?
— Ами да. Доста често. Какво, смяташ, правя по време на тези безкрайни съвещания?
Няколко минути по-късно се намествахме във ваната заедно. Беше невероятно хубаво: идеалното средство срещу преумората, напрежението, отчаянието, които изпитвахме през последния месец.
— Толкова ми харесва с теб — прошепна Бетси, гледайки ме право в очите. — Не искам да излизам от тази вана, нито пък ти. Това е раят.
— Тук имат отличен румсървис. Най-добрият във Вашингтон — напомних й. — Вероятно могат да дойдат направо до ваната, ако помолим учтиво.
— Хайде да проверим — предложи тя.
108.
Продължихме така — отпуснато, чудесно, съвършено — цялата събота и в неделя сутринта. Единственият проблем бе, че времето летеше прекалено бързо.
Колкото по-дълго прекарвах с Бетси и колкото повече разговаряхме, толкова повече я харесвах, а ми се бе нравила и преди да дойдем в „Четири сезона“. Как да не я харесвам? Само веднъж в събота говорихме малко за Мислителя. Бетси попита дали според мен сме в опасност. Чудеше се дали той не ни преследва. И двамата не можехме да отговорим на този въпрос, но и двамата бяхме дошли с пистолетите си.
Към десет в неделя сутринта закусихме край басейна. Седяхме на шезлонгите върху пухкави бяло-сини хавлии. Четяхме „Уошингтън Поуст“ и „Ню Йорк Таймс“. От време на време привличахме по някой любопитен поглед, но „Четири сезона“ е изтънчена хотелска верига и хората, които отсядат в нея, особено във Вашингтон, са виждали всичко — и много, много повече. Пък и двамата с Бетси несъмнено изглеждахме доволни и щастливи заедно.