Най-убедителното доказателство бе, че в болничното му досие не се споменаваше, че е работил във „Фърст Юниън“. Предполагаше се, че изобщо не се е задържал на работа някъде след завръщането си от Виетнам. Разбира се, сега знаехме, че е лъгал през всичките тези години.
Според психиатричния му профил, Щабо имаше параноично разстройство на личността. Изпитваше дълбоко недоверие към хората, особено към бизнесмените, и вярваше, че те го експлоатират и мамят. Беше убеден, че ако се довери на някого, информацията ще бъде използвана срещу него. През продължилия му две години брак — 1970 и 1971 г. — Щабо бил патологично свръхчувствителен и ревнив в отношенията с жена си. Когато бракът се провалил, той тръгнал из страната. В крайна сметка се озовал в „Хейзълууд“, където потърсил помощ три години преди обирите и една година след като бил уволнен от „Фърст Юниън“. По време на честите си престои в „Хейзълууд“ винаги се държал хладно и резервирано. Изолирал се от всички в болницата — и от пациентите, и от персонала. Никога не се сприятелил с никого, но като цяло изглеждал безобиден за другите и през повечето време имал разрешение да се разхожда в района на болницата и в града.
След като отново прочетох профила му, ми направи впечатление, че работата на Щабо в банката е пасвала идеално на умственото му разстройство. Като много действени параноици, Щабо бе потърсил работа, в която да процедира с назидателен и морализаторски маниер, който да е социално приемлив. Като шеф на охраната на банката той се съсредоточил върху необходимостта да предотврати нападение от всекиго по всяко време. Защитавайки банката, той несъзнателно е защитавал и самия себе си.
Иронията бе, че организирайки поредица успешни банкови обири, той бе доказал, поне символично, че нямаше как да се защити от атаките на другите. Може би това бе идеята му.
Недоверчивостта му правеше лечението в болницата трудно, ако не и невъзможно. Бе постъпвал в „Хейзълууд“ четири пъти през изминалите осемнайсет месеца. Дали болницата бе прикритие за другите му дейности? Дали бе избрал „Хейзълууд“ като скривалище?
И най-озадачаващото — защо още беше там?
110.
В понеделник сутринта отново отидох на работа в „Хейзълууд“. Бях облечен в широка бяла риза и джинсов панталон, достатъчно широк, за да скрие кобура, закрепен на глезена ми. Един агент от ФБР на име Джак Уотърхаус бе прикрепен към персонала като помощник. Сампсън продължи да се прави на портиер, но сега работеше само на петия стаж.
Фредрик Щабо отново не направи нищо, с което да предизвика подозрение или да се разкрие по някакъв начин. В продължение на три последователни дни изобщо не бе излизал от отделението. Спеше в стаята си. От време на време работеше на един стар лаптоп „Епъл“.
Какво, по дяволите, правеше? Дали знаеше, че го наблюдаваме?
Късно в сряда, след края на смяната, се срещнах с Бетси в административната сграда на болницата. Тя беше със строг син костюм и сини обувки с токчета и пак изглеждаше съвсем делова. На моменти сякаш бе съвсем различен човек, заета и дистанцирана.
Очевидно бе не по-малко отчаяна от самия мен.
— Работил е по този план поне четири години, нали? Да предположим, че някъде е скрил петнайсетте милиона. Убил е доста хора, за да се сдобие с тях. А сега си седи в „Хейзълууд“? Не вярвам!
Казах й какво мисля за Щабо:
— Той е изключително параноичен. Психопат. Възможно е дори да знае, че сме в болницата. Може би трябва да се изтеглим оттук. Да го наблюдаваме отвън. Доктор Киофи възобнови правото му да излиза в града. Щабо може да влиза и излиза от болницата, когато реши.
Докато говорех, Бетси нервно подръпваше реверите на сакото си. Страхувах се да не започне да скубе косата си.
— Но не ходи никъде! Той е петдесет годишен хахо. Абсолютен неудачник!
— Бетси, знам. От три дни го гледам как спи или си играе игри в Интернет.
Тя се засмя:
— Значи е извършил пет съвършени престъпления — поне за толкова знаем. А сега се е оттеглил на спокойствие във фермата си?
— Да. В шантавата ферма.
— Искаш ли да ти разкажа как мина денят ми? — попита тя.
Кимнах.
— Ами посетих „Фърст Юниън“ и говорих с всички, които са работили там, когато Щабо е бил в банката. Смятали са го за много всеотдаен в интерес на истината. Но бил маниак относно това, че трябва да се действа ефикасно и че нещата трябва да се правят точно навреме. Някои му се присмивали за това.