— Как са му се присмивали?
— Щабо е имал прякор, Алекс. Чуй това: прякорът му бил Мислителя! Името било на майтап. Трябвало е да бъде майтап с Щабо. А той е обърнал шегата на сериозно. Сега шегата е за наша сметка.
111.
На следващата сутрин стана най-странното нещо. Докато се разминавахме в коридора, Щабо се допря до мен. Успя да си придаде смутен вид и се извини, че му се „завил свят“, но бях почти сигурен, че го направи нарочно. Защо? Защо, по дяволите, му беше това?
Около час по-късно го видях да излиза от отделението. Бях сигурен, че знае, че го наблюдавам. Веднага щом излезе, аз се втурнах към вратата.
— Къде отива Щабо? — попитах помощника, който току-що го бе пуснал.
— На физиотерапия. Навън. Разписа се. Щабо има разрешение да излиза в града. Може да ходи, където поиска.
Беше вегетирал в отделението толкова дълго, че ме бе издебнал в момент, когато не бях нащрек.
— Кажи на главната сестра, че се налага да изляза.
— Сам й кажи. — Помощникът се намръщи и опита да ми препречи пътя.
Бутнах го настрани.
— Кажи и! Важно е.
Излязох от отделението и взех разнебитения и своенравно работещ асансьор до първия етаж. Фредрик Щабо мразеше физкултурния салон, така че не бе вероятно да е отишъл на физиотерапия. Спомних си, че бях чел за отношението му към упражненията в бележките на сестрата, която се грижеше за него. Къде отиваше тогава?
Бързо излязох и го видях да пресича двора между болничните сгради. Висок и с брада — като физическото описание, което бяхме получили от Брайън Макдугъл.
Когато Щабо подмина физкултурния салон, не се изненадах.
Той беше на ход!
Продължи да върви, а аз го следвах. Изглеждаше някак нервен и напрегнат. Накрая обърна глава в моята посока и аз рязко свърнах от алеята. Не мисля, че ме видя. Дали?
Щабо продължи направо и излезе през портала на болницата. Улицата отпред бе с натоварено движение. Той пое на юг. Сякаш нямаше никакви грижи. Това ли бе Мислителя?
Скочи в такси на две пресечки от болницата. Пред „Холидей Ин“ имаше три паркирани таксита.
Бързо изтичах до едното, качих се и казах на шофьора да следва таксито на Щабо.
Шофьорът беше индиец.
— Къде отиваме, господине? — попита той.
— Нямам представа — отвърнах. Показах му детективската си значка.
Мъжът поклати глава, после изплака в дланите си:
— О, братко! Този мой лош късмет. Като във филмите — следвай онова такси.
112.
Щабо слезе от таксито на Роуд Айланд авеню в Нортийст. Аз — също. Той повървя известно време, зяпаше витрините. Поне така изглеждаше. Сега имаше по-спокоен вид. Нервните му тикове бяха намалели, откакто напусна района на болницата. Вероятно се беше преструвал, че ги има.
Накрая влезе в ниска порутена кафява сграда, също на Роуд Айланд авеню. На приземния етаж имаше китайска пералня — А. Лий.
Какво правеше там? Дали не се измъкваше през задната врата? После видях, че на втория етаж светна лампа. Щабо мина край нея няколко пъти. Той беше. Висок и с брада.
Съзнанието ми беше претоварено от различните възможности. Никой в „Хейзълууд“ не знаеше за апартамента на Щабо във Вашингтон. За него също не се споменаваше в записките на сестрите.
Смяташе се, че Щабо е скитник. Безнадежден, безобиден, бездомник. Това бе илюзията, която бе създал. Най-после бях научил една негова тайна. Какво означаваше тя?
Останах долу на улицата. Не предусещах някаква конкретна опасност. Поне още не.
Чаках на улицата доста дълго. Той остана в сградата почти два часа. Повече не го видях на прозореца. Какво правеше там? Времето лети, когато стоиш нащрек.
После светлината в апартамента изгасна.
Гледах сградата с нарастващо напрежение. Щабо не се появи навън. Разтревожих се. Къде беше?
Цели пет минути след като светлината на втория етаж изгасна, Щабо се появи на входа. Нервните му тикове като че ли се бяха възобновили. Може би бяха истински.
Той постоянно потриваше очите си, после брадичката си. Въртеше се неспокойно и често подръпваше ризата от гърдите си. Прокара пръсти през гъстата си черна коса три или четири пъти.