Този, когото виждах, ли беше Мислителя? Изглеждаше почти невъзможно. Но ако не беше той, къде се озовавахме ние?
Щабо продължаваше да оглежда нервно улицата, но аз стоях скрит в сенките на друга сграда. Бях сигурен, че не ме вижда. От какво се страхуваше?
Тръгна. Наблюдавах го как измина обратно същия път по Роуд Айланд авеню. После махна на едно такси.
Не го проследих. Исках, но предпочитах да направя друго. Едно предчувствие, което трябваше да проверя. Бързо пресякох улицата и влязох в сградата, където Щабо бе прекарал следобеда.
Трябваше да открия какво бе правил там вътре. Крайно време беше да си призная — той ме побъркваше. Предаваше ми нервните си тикове.
113.
Използвах една малка, но много полезна кука за ключалки и влязох в апартамента на Щабо за нула време. Не беше законно, но никой нямаше да разбере, че съм бил там.
Смятах бързо да огледам апартамента и веднага да се измъкна. Съмнявах се да е оставил някакви доказателства, свързващи го с отвличането или с банковите обири. Но трябваше да видя апартамента му. Необходимо бе да науча за Щабо повече, отколкото лекарите и сестрите от „Хейзълууд“ бяха отразили в докладите си. Трябваше да разбера Мислителя.
Той притежаваше колекция от наострени ловджийски ножове, събираше и стари оръжия: пушки от Гражданската война, немски лугери, американски колтове. Имаше сувенири от Виетнам: церемониален меч и военен флаг на батальон K10 NVA от Северновиетнамската армия. Но най-много в апартамента бяха книгите и списанията: „Злото, което хората причиняват“, „Престъпление и наказание“, „Вестник за оръжията“, „Научна Америка“.
Засега нямаше големи изненади. Освен тази, че той изобщо имаше апартамент.
— Щабо, ти ли си Мислителя? — попитах на глас. — Ти ли си Мислителя? Каква, по дяволите, е твоята игра?
Бързо претърсих дневната, малката спалня, после клаустрофобичната дупка, която очевидно използваше като кабинет.
Щабо, тук ли си замислил всичко?
На бюрото лежеше недовършено, написано на ръка писмо. Изглежда, беше работил по него неотдавна. Зачетох го.
Г-н Артър Лий
Пералня „А. Лий“
Това е предупреждение и ако бях на ваше място, щях да го приема много сериозно.
Преди три седмици оставих дрехи за химическо чистене при вас. Преди да оставя дрехи за чистене, прилагам списък на дрехи в торбата и кратко описание на всяка дреха.
Списъкът е подреден и полезен.
Писмото продължаваше с това, че някакви дрехи на Щабо липсвали. Той беше говорил с някого в пералнята и му бяха обещали веднага да потърсят и изпратят дрехите му. Не беше ги получил.
Слизам право в пералнята ви. Срещам се с . Възмутен съм, а имате наглостта да се изправите и да ми кажете, че дрехите ми ги няма. А после дойде и последната обида. Казвате ми, че вероятно моят портиер ги е откраднал.
Аз нямам никакъв портиер! Живея в една и съща сграда с вас!
Смятайте се .
Какво, по дяволите, беше това? Запитах се, когато дочетох странното, откачено, привидно несвързано писмо.
Поклатих глава. Дали пералнята на А. Лий бе следващата му цел? Нима планираше нещо срещу Лий? Мислителя?
Претърсих чекмеджетата на малкия бюфет и намерих още писма, писани до други компании: „Ситибанк“, „Чейс“, „Фърст Юниън“, „Ексън“, „Кодак“, „Бел Атлантик“ — купища писма.
Седнах и ги прегледах набързо. Всички бяха заплашителни или обидни послания. Шантава работа. Това бе Фредрик Щабо, какъвто го описваха в болничния му картон. Параноичен, сърдит на целия свят, вечно навъсен петдесет и една годишен мъж, уволнен от всяка работа, която бе започвал.
Обърквах се още повече, вместо да си изясня нещо за него. Прокарах пръсти по горния край на една висока кантонерка. И там имаше книжа. Издърпах ги и ги разгледах.
Бяха схеми на ограбените банки.
И план на хотел „Ринесънс Мейфлауър“!