Джон лакомо поглъщаше кюфтетата и двойната порция пюре.
— Често ли си мислиш за Мария?
Свих се на стола си. Не бях сигурен, че искам да говоря за това точно сега.
— Разни неща ми напомнят за нея. Особено неделите. Понякога спяхме до обед, после се глезехме с бавна закуска. Или ходехме на езерото с патиците. Разхождахме се дълго в парка „Гарфийлд“. Тъжно е, Джон, и объркващо — това, че умря толкова млада. А най-много ме боли, че така и не открихме убиеца.
Сампсън продължи с въпросите. Понякога е неудържим.
— С Кристин всичко наред ли е?
— Не — признах най-сетне. Но не можех да изрека цялата истина. — Тя не може да преодолее онова, което стана с Джефри Шейфър. А аз дори не съм сигурен, че той е мъртъв. Свърши ли?
Джон се засмя:
— С яденето или с разпита?
— Да тръгваме. Да намерим Ерол и Бриан. Да разрешим случая с обира. После да си вземем половин ден отпуска.
12.
Към седем часа двамата със Сампсън решихме да направим почивка за вечеря. Знаехме, че ще работим до късно, навярно и след полунощ. При такъв случай… Прибрах се вкъщи да вечерям с децата и Нана.
Хапнах, направих комплимент на Нана за вечерята, но всъщност не усещах вкуса на нищо. Цял ден бях потискал мисълта за Кристин у себе си. Не особено умно от моя страна.
Със Сампсън се бяхме разбрали да се срещнем към десет, за да проверим няколко нощни птици, които се откриваха по-лесно по тъмно. В десет без петнайсет обикаляхме из Саутийст с колата ми.
Джон забеляза пласьор на наркотици, който беше информатор на полицията. Дарил Сноу висеше с няколко момчета пред един бар, който постоянно сменяше името си и в момента се казваше „Минало свършено“.
Двамата с партньора ми изскочихме от поршето и бързо се доближихме до Сноу. Както винаги, Дарил бе облечен по модата на дребните пласьори: тъмночервен панталон, яке „Томи Хилфигър“, очила „Оукли“.
— Здрасти, Сноу — поздрави го Сампсън с плътния си глас. — Гледай да не се разтопиш1.
Дори и приятелчетата на Сноу се разсмяха. Дарил бе под метър и осемдесет и надали тежеше повече от петдесет килограма с дрехите и всичките им дизайнерски емблеми.
— Ела да поговорим, Дарил — подканих го. — Въпросът е поверителен.
Той поклати глава като люлееща се кукла, но тръгна, макар и неохотно.
— Не ща да говоря с теб, Крос.
— Ерол и Бриан Паркър — казах аз, когато се отдалечихме достатъчно от другите.
Дарил ме погледна и се навъси. Продължаваше да клати глава.
— Ти ли си бил женен за сестра му или нещо такова? Защо питаш мен? Що все ме тормозиш бе, човек!
— Напоследък Ерол не се вясва често при семейството. Много е зает да обира банки. Къде е той, Дарил? В момента двамата със Сампсън не ти дължим никакви услуги. Това не е приятно положение.
— Ще го преживея — каза Сноу и извърна глава към уличните лампи.
Рязко го сграбчих за якето.
— Не, няма да го преживееш. Знаеш го, Дарил.
Той подсмръкна и изпсува тихо.
— Чух, че Бриан е в старите къщи на Първо авеню. Онези, порутените плъхарници. Обаче не знам дали още е там. Това е всичко. — Вдигна ръце с дланите нагоре.
Сампсън внезапно се появи зад Сноу.
— Бау! — изрева и Дарил едва не подскочи от уплаха. — Дарил помага ли ти? — попита ме Джон. — Нещо ми се струва нервен?
— Помагаш ли ми? — попитах Сноу.
Той простена преувеличено:
— Казах ти къде е била Бриан Паркър, нали? Вие що не идете да проверите? Оставете ме на мира. Двамата сте като от някой филм на ужасите.
— Много по-страшни сме — каза Сампсън и Сноу се ухили. — Това не е филм, Дарил. Ние сме истински.
13.
— Мразя тези шантави работи посред нощ — каза Сампсън, докато вървяхме по Първо авеню. В далечината пред нас се виждаха изоставените сгради, в които живееха наркомани и бездомници. Ако това можеше да се нарече живот, и то в столицата на Америка. — Нощта на живите мъртъвци — измърмори той. Беше прав: хората, които се мотаеха край сградите, приличаха на зомбита.
— Ерол Паркър? Бриан Паркър? — подвикнах тихо, докато минавахме покрай наркомани с изпити небръснати лица. Никой не отговори. Повечето дори не поглеждаха към нас. Знаеха, че сме полицаи. — Ерол? Бриан? — продължих аз, но пак никой не отвърна.