— Само той знае и определено няма да ни каже. Никога, никога не съм се чувствал по-объркан в някое разследване.
Следващият ден бе дъждовен, потискащ, ужасен петък. С Бетси отидохме в Центъра за задържане, където беше Фредрик Щабо.
Десетки репортери бяха наобиколили сградата. Ние не им казахме нито дума, докато си пробивахме път към входа. Скрихме се под един голям черен чадър, а проливният дъжд ни бе достатъчно извинение.
— Жалки, проклети лешояди — прошепна Бетси. — Има три сигурни неща в този живот: смъртта, данъците и медиите, които няма да разберат правилно какво се случва. Ще видиш.
— Един да го напише погрешно и така си остава — съгласих се аз.
Срещнахме се с Щабо в малка безлична стая до коридора с килиите. Той вече не бе в усмирителна риза, но изглеждаше неадекватен. Служебният му адвокат присъстваше. Беше жена и се казваше Линда Коул. Тя май харесваше клиента си не повече от самите нас.
Изненадах се, че Щабо не си е наел някой известен адвокат, но всъщност всичко, което той правеше, ме изненадваше. Той не мислеше като другите хора. В това бе силата му, нали? Това харесваше той у себе си и може би то го бе довело дотук.
Няколко минути Щабо изобщо не ни погледна. С Бетси го бомбардирахме с въпроси, но той мълчеше упорито. Бяха увеличили дозата му „Халдол“ и се запитах дали на това се дължи вялостта му. Много се съмнявах. Усещах, че пак се преструва.
— Безнадеждно е — каза Бетси, след като висяхме там един час. Беше права. Нямаше смисъл да продължаваме да стоим при Щабо този ден.
Станахме да си ходим, Линда Коул — също. Тя бе дребна — също като Бетси — и много привлекателна. Не беше казала повече от десетина думи през изминалия час. Нямаше нужда тя да говори, щом клиентът й мълчеше. Внезапно Щабо отмести взор от точката на масата, в която се взираше през последните двайсет минути.
Погледна ме право в очите и най-сетне каза:
— Залови не когото трябва.
После Фредрик Щабо се ухили като най-побъркания човек, когото бях срещал в живота си. А съм срещал много побъркани.
116.
Бетси Кавалиър и аз се върнахме в „Хейзълууд“, при планините от работа, които ни очакваха там. Сампсън ни посрещна. До десет и половина вечерта бяхме прегледали всичко, което успяхме да намерим в болницата. Бяхме успели да идентифицираме деветнайсет човека от персонала, които бяха общували с Щабо. Краткият списък включваше шестима терапевти, които го бяха лекували.
С Бетси закачихме снимките им на едната стена. После аз закрачих напред-назад, гледах ги и се надявах на внезапно прозрение. Къде, по дяволите, бяха парите? Как бе успял Щабо на практика да контролира обирите и убийствата?
Пак седнах. Бетси пиеше шеста или седма диетична кола. Аз бях изпил също толкова чаши кафе. Междувременно бяхме се върнали на загадката с предполагаемото самоубийство на Джеймс Уолш и внезапното изчезване на Майкъл Дауд. Щабо бе отказал да отговаря на въпроси за двамата агенти. Защо му е било да ги убива? Какъв бе истинският му план?
Дяволите да го вземат!
— Възможно ли е Щабо да стои зад всичко това, Алекс? Наистина ли е толкова умен? Толкова зъл? Толкова откачен?
Изправих се от бюрото, на което работех.
— Вече не знам. Стана късно. Изтощен съм, Бетси. Тръгвам си. И утре е ден.
Лампите на тавана светеха ослепително и очите ме боляха от тях. Бетси ме погледна със зачервени и блуждаещи очи. Исках да я прегърна, но десетина агенти още работеха в залата. Копнеех да я притисна в обятията си, да поговорим за каквото и да е, само не за случая.
— Лека нощ — казах накрая. — Иди да поспиш.
— Лека нощ, Алекс. Липсваш ми — изговори беззвучно.
— Пази се — промълвих. — Пази се, като се прибираш.
— Винаги се пазя. Ти се пази.
Успях да се добера до вкъщи и веднага си легнах. Работех твърде много от дълго време. Може би наистина трябваше да напусна тази работа. Строполих се върху възглавницата. Към два и двайсет се събудих. В съня си бях разговарял с Фредрик Щабо. После бях говорил и с още някого от разследването. О, боже!
Беше лош, лош момент да се събудя. Обикновено не помня сънищата си — което навярно означава, че ги потискам, — но се събудих с един ясен и много смущаващ образ от последните минути.
Банковият крадец Тони Брофи ми беше описвал срещата си с Мислителя; той седял зад ярки лампи и се виждал само силуетът му. Фигурата, която Брофи бе описал, не пасваше на Щабо. Ни най-малко. Той бе споменал голям гърбав нос и големи уши. Няколко пъти беше споменал ушите. Големи уши, като отворени врати на кола. Щабо имаше малки уши и правилен нос.