— Търпение, търпение — успокоих го аз. — Току-що пристигнахме. Ще го пипнем. Просто искаме още малко да го понаблюдаваме. Този път трябва да сме абсолютно сигурни. И трябва да открием къде са парите, които е откраднал.
Към два с Бетси най-после си тръгнахме от наблюдателния пост в микробуса. Потеглихме с един седан на Бюрото. Тя пое извън Сингър Айланд. Останалите бяха отседнали в „Холидей Ин“ в Уест Палм. Ние се отправихме на север по магистралата.
— Съгласен ли си? — попита тя, когато стъпихме на междущатската магистрала. Изглеждаше по-уязвима, отколкото бях свикнал да я виждам. — „Хаят Риджънси“ е няколко отклонения по на север.
— Харесва ми да съм с теб, Бетси. Още от първия път, когато се срещнахме.
— Да, Алекс. Усещам го. Но не е достатъчно, така ли?
Погледнах я. Харесвах я още повече, когато беше малко неуверена в себе си.
— Искаш да бъда честен и откровен в два и петнайсет през нощта? — пошегувах се.
— Абсолютно, категорично.
— Знам, че звучи малко откачено, но…
Тя се усмихна:
— Мога да се оправям с откачените.
— Не знам точно какво става с живота ми в момента. Сякаш се нося по течението. Това не е типично за мен. Може би е за хубаво.
— Още се опитваш да преодолееш раздялата с Кристин — каза тя. — Мисля, че така е правилно. Държиш се смело.
— Или глупаво — усмихнах се аз.
— Вероятно по малко и от двете. Но това е правилната посока. Привидно си спокоен и ясен — по един хубав начин. Но всъщност си и сложен — по хубав начин. Сигурно си мислиш, че можеш да кажеш същото за мен.
— Не точно. В действителност си мисля какъв късметлия съм, че те срещнах.
— Няма нужда това да се превръща в нещо специално, Алекс. За мен вече е такова. — Очите й бяха толкова красиви, така искрящи. — Все пак ще дойдеш при мен тази вечер, нали? В скромната ми стая в „Хаят“?
— С удоволствие, желая го повече от всичко.
Когато паркирахме пред хотела, Бетси се наведе към мен и ме целуна. Привлякох я към гърдите си и я притиснах силно. Останахме така няколко минути.
— Ще ми липсваш ужасно — прошепна тя.
120.
Остатъкът от нощта отлетя и смятам, че и двамата бяхме нещастни от идването на сутринта. Продължавах да мисля за казаното от Бетси: че ще й липсвам. Върнахме се в микробуса на ФБР в девет сутринта. Вътре вече миришеше неприятно. В ъгъла имаше две кофи със сух лед, който се изпаряваше и правеше претъпканото пространство що-годе поносимо за живот.
— Какво става, господа? — попита Бетси агентите. — Пропуснах ли нещо интересно? Нашият човек размърда ли се вече?
Казаха ни, че Франсис е станал и че още не се е обаждал на Катлийн Макгигън. Беше ми хрумнала една идея и я споделих с останалите. Бетси хареса предложението ми. Обадихме се на Кайл Крейг и го открихме в дома му. На него също му допадна идеята.
Агенти в Арлингтън, Вирджиния, арестуваха сестра Макгигън малко след десет сутринта. Тя бе подложена на разпит и отрече да знае нещо за връзка между д-р Бърнард Франсис и Фредрик Щабо. Освен това отхвърли своето участие в схемата. Каза, че обвиненията срещу нея са абсурдни. Не се била обаждала на Франсис предната нощ и нямала нищо против да проверим разпечатката с телефонните й разговори.
Междувременно други агенти претърсваха къщата и двора на Макгигън. Към обяд откриха един от диамантите, получени като откуп от „Метро Хартфорд“. Медицинската сестра се паникьоса и промени показанията си. Разкри на ФБР, че знае за д-р Франсис. Фредрик Щабо, обирите и отвличането.
— Да, да, да, да! — извика Бетси Кавалиър и подскочи в микробуса, когато чу тази новина. Удари главата си в покрива. — Ох, заболя ме! Няма значение. Пипнахме го! Доктор Франсис е в ръцете ни.
Малко след два следобед Бетси и аз прекосихме грижливо окосената морава и изкачихме тухлените стълби към сградата на лекаря. Сърцето ми биеше лудо. Това беше. Трябваше да бъде. Взехме асансьора до петия етаж, до мезонета, до леговището на Мислителя.
— Заслужихме си правото да направим това — казах й.
— Нямам търпение да видя лицето му — рече Бетси, когато натисна звънеца. — Студенокръвно нищожество. Звън-звън. познай кой е на вратата? Това ти е за Уолш и Дауд.
— И за момченцето на Бучиери, и за другите убити. — Д-р Франсис отвори вратата. Беше с бронзов тен, носеше долнище на анцуг и тениска, краката му бяха боси. Не изглеждаше като студенокръвно, безсърдечно чудовище. Често се получава така.